автор: rupani

Знам, че трябва да стигна до някъде, там, където нищото се превръща в нещо, но късметът понякога е пошла неверница и може и да не стигна. Тънките клони, сякаш сгърчени пръсти на чудовища, се опитват да ме милват по главата, но аз се провирам край тях, като змия в пазва.
Мрачно е в гората по това време на денонощието, но не гората ме плаши, а тишината, която се крие зад всеки горски звук. Нямам вяра на зайците, нито имам вяра на сойките, но само на онова, което тежи от дясната ми страна. Цигарите тук са забранени и маршът на скок може да изглежда чудовищен, ако не е майчината милувка, топла още на челото ми. “Съмнявай се във всичко!” с тези думи ме изпрати тази наркоманизирана хипарка, мушвайки тайно едно шише вино в кошницата. Знам, че баба пие, но трябваше ли и дъщеря й да ми е майка? Безрадостният ден не обещава да е дълъг, освен, ако не се загубиш в гората. Но аз знам пътя, поне го знам дотам, докъдето ме водиха веднъж със завързани очи. От там нататък ще импровизирам. Може да ми се случи и да попадна в някой бар.
...
Понякога гората ме плаши. Кара ме да крещя. А горските смятат това, за проява на моята свирепост. Още се треса от ужас, като си спомня онзи крак на елен, закачен в телена примка. Горкото животно предпочете да си прегризе крака, вместо да се срещне с мен. А аз щях да го освободя от примката. Странни са понякога елените. Мисля, че не напразно ме е страх от тях. И сойките... сойките – тези кръвопийци... заедно със славеите са се наговорили да ми извадят очите. Но аз няма да им се дам. Никога не спя. А днес е такъв хубав ден! Обичам горските цветя. Рядко се намират, но ги изяждат зайците. Затова ги ненавиждам тия гадини! Защо Господ е устроил света така? Аз не харесвам зайците. Защо ги ям? Мога само да ги убивам, но тогава ще кажат че върша мародерство. А като ги ям – може. Господи, как обичам да паса трева!
......
Червената шапчица бе хванала вълка в душаща хватка и се наслаждаваше на изцъклените му очи.
-       Казвай, гадино, къде живее бабата?
-       Ккккк... накъде си тръгнала Шапчице Чер...
Бууум! Главата в един цер.
-       Окей! Гет ит! Тръгнала си на гости на милата си баба... Господи, колко голяма уста имаш!
Шуууут, един в топките.
-       Господи, какви големи зъби имаш!
Тряяяс – глава в носа.
-       Господи, колко звезди!
-       Моля?
-       Какви големи очи имаш!
Коляно в слънчевия сплит.
-       .... какъв бедър!
.....
Вълкът се хилеше.
-       Фи-фи-фи
Червената шапчица му бе избила няколко предни зъба.
-       Хубаво я преметнах тая сополана! Мина по старото Разградско шосе! Сега ще мина напряко да предупредя бабата!
И се шмугна в храстите. Из цялата гора се разнесе страховития му вой. Гората беше страшна по това време на денонощието...
......
-       Шибана страна! Шибано племе!
Горският проверяваше примките за зайци.
-       Шибана държава! Шибан живот!
Горският натъпка една шепа желъди в устата си.
-       Мляс, мляс! Шибана кучка!
Горският се изпика до едни гъби.
-       Я! Кой се мота по старото Разградско?
-       Я! Не знаех, че в тази гора има ексхибиционисти.
-       Пардон, мадам! Аз съм горския! Пардон, аз такова...
Горският си го прибра в гащите.
-       Аз съм само на трийсет и седем! Не ви ли е срам!
-       Ши...
-       Какво ши?
-       Шишарка!
-       Шикалка!
-       Шише!
-       Шиле!
-       Шит!
-       Това не го разбрах!
-       Няма значение. Аз отивам при баба си.
-       Господи! Горкичката!
-       Какво искате да кажете? Баба ми е свестен човек!
-       Нямах предвид...
-       Какво нямахте предвид?
-       Няма значение.
-       Е, аз бързам! Тралала-тралала...
Горският присви лукаво очи.
-       Шибана крава!
....
Вълкът се пазареше с бабата.
-       Отвори!
-       Няма да отворя!
-       Отвори ма!
-       Няма да отворя!
-       Отвори, ще викам!
-       Кого ще извикаш бе, мухльо!
Бабата застана на вратата с ръце на кръста и чвореста тояга в едната ръка. Вълкът я гледаше уплашено от мрака на килера.
-       Слушай, предупредих те, дай сега да си ходя. Стига ми толкова бой за днес.
-       Не може! Казваш, че носела пиячка, а за пиячка трябва да сме трима!
-       Абе тука да не ти е ...
-       Какво?
-       Няма значение, Настася Иванна. Защо не извикате горския?
-       Ха, тоя дърт глиган! С тебе ще е по-забавно!
На вълкът му причерня. Виждаше сладострастната лига, която се стичаше от устата на вещицата... Стига! Вълкът затвори очи и глътна бабата.
........
Късно! Червената шапчица вече беше на прага. Вълкът ни жив, ни умрял се показа клатушкайки се от килера.
-       Господи, бабо, на какво си заприличала! Това пиене ще те съсипе!
-       Много ли съм надебеляла?
-       Зъбите са ти опадали!
-       Няма значение - разнесе се от корема на вълка, - давай пиячката!
С един юмрук бабата проби корема на вълка и грабна шишето от кошницата. Вълкът припадна.
......
Когато горският пристигна, баба и внучка бяха опукали цялото съдържание на кошницата. Беше останало нещо в бутилката. Разпраният вълк лежеше под масата.
-       Яаааа, Настася Иванна, вълча кожа сте докопали! Я налейте малко от винцето, да почерпите!
Горският най-безсрамно газеше по вълка с чепиците си, набити с кабари. Чашата преля. Вълкът се пресегна към подпряната на стената помпа и стреля три пъти. Беше бърз като светкавица.
После настана тишина. Страшна, убийствена тишина заля гората.
Вълкът си подреждаше червата.