автор: Merian

“....И няма вече дъжд да ви вали
          Защото ще си бъдете един на друг
                                         подслон...”

Прецеждам си през миглите дъжда.
Размита акварелно
прекосявам,
града, научил ме на самота.
Денят си шепне тихо с листопада.
Досущ като ревнив любим
ме огради
със своите откровения,
зад бляскавите си стени,
зад хилядите километри бдение.
Досущ като проклет въпрос
ме запреследва
с шумните си улици.
Хлапашки рошав и безсрамно бос.
Но изтървах момента да се влюбя.
Прецежда ме през капките дъждът.
Размита акварелно
се стопява
самотната ми сянка от деня.
И съучастнически
вечерта
ме заговаря.