автор: Amduat

Една жица се врязваше неумолимо в нейния череп, пробиваше напречно обвивката, която се очакваше да е достатъчно твърда, за да запази самосъзнанието на човек. Разделяше на две мозъчното тяло, оставяйки по пътя си идеално гладки отвесни стени.
Така успя да осуети едно перспективно и унищожително просветление, две-три мисловни схеми за активно житейско поведение, няколко готови и самолично определени за единствено подходящи диалога, също толкова монолози, чиято цел беше да вдигнат оценката на света за нея. Унищожи хиляди, милиони усещания. Унищожи минали и бъдещи чувства. Пресече всичко, което я караше да се усмихва и всичко, което я хвърляше в тихи ридания. Вече не съществуваше връзка със сърцето й. Разруши тялото й, душата й, в която беше побрала толкова много светове, че ако можеше да осъзнае притежанието си, би се превърнала в най-свирепото и безлично същество.
В настъпилия хаос от представи, умозаключения, образи, които градяха динамиката на нейната персона, остана като тънко, трептящо, метално, всепроникващо и режещо чувство само ядът. Стихийността му постепенно стихваше.
Разрязаните мозъчни парчета бавно се прихлъзваха едно към друго, водени магнетично от своята единосъщност. Жицата на яда обаче не се разтвори, не изчезна, не се претопи в безобиден и нужен житейски опит. Тя охлади своята жежкост. Обиколи няколко пъти мозъка, изгради стабилна мрежа около него, плени го.
Мозъкът се слепна отново, оцялости се.
Всички увредени импулси и мисловни структури се възобновиха.
Привидно света продължи да й изглежда по същия начин, привидно тя бе същата.
Металната мрежа почти незабележимо контролираше новия й живот, почти неуловимо се стесняваше около мозъка й.
Ядът се беше охладил в омраза. Бъдещето беше изчезнало. Тоталната разруха беше неизбежна. Язвата стана черна дупка.