Една объркана, забърканост.......
Как боли, как само боли!
Сърцето ми реже - и пак, и пак.
Засилва се болката, не пресъхва
цялото ми същество раздира.
И утрото става нощ - и мрак- и студ.
Въпрос след въпрос, а отговор...
Пак е въпрос. Как да го спра?
Как да докосна аз таз светлина
която в зениците да се подслони?
Защо живеем? Защо сме дошли?
Някой може ли това да ми каже?
Събуждам се сутрин пак със въпроси.
Денят за какво е? Дали само да ни накаже?
В Ад ли съм? А Раят! Къде е кой ще ми каже?
Животът загадка бил?
Кое и къде е загадъчното?
Това, че всеки ден ни мачка и кървим в рани.
Неразбрана ли оставам пак сега?
Залъгвам се с една нереална мечта.
И така в предателства, измислени приятелства,
сутрин се събуждам в мрак и самота.
Прозорецът сега, е като стена
Навън - светлина - бяла красота,
а вътре в мен, мрак и самота
дълбока рана, дълбана и в съня.
Какво със чувствата си да направя,
да ги захвърля, като ненужна вещ?
Защо се чувствам като празна ваза
която не усеща, Живите цветя?
Повярвах - сякаш миг от вечността остана
Мечтах - там в детството мечтата разпиляна.
Защо съм жива, а сякаш съм умряла?
С въпроси ще докосна ли Вселената желана?
И до кога, кажете до кога? - До края?
Боже! Не! Не!
Душата ми е птица, иска да лети...
Щастие,обич и топла ръка...
Вярвам, там ще намеря - в безкрая!