автор: midnight_witch

стоях и чаках.
чаках толкова дълго,че забравих.
забравих защо и кого остана ми само навика
да паля нощем свещи до прозореца и да се взирам.
вратата ми е винаги отворена,за онзи
които не дойде.

очите ми се умориха
и ръцете и раменете,коленете ми самотни
и устните ми –недоцелувани,
да изпращат случайно закъснели пътници
и да раздават подаяния.
раздавах хляб и обич къс по къс
не нахраних никого и никого не приютих,
по празна от всяка раковина отритната от морето
по мъртва от нея.

пазя всяка бутилка
която вълните захвърляха пред прага ми
в нито една не намерих писмо
но търсих отпечатъка на устните ти
от мазолите по ръце ти
от набождащата ти брада
пуснах всички стогодишни духове –вярвай ми
но всеки свиваше рамене и казваше :
желанията ти са невъзможни ,малка моя

спрях да плача докато чаках спрях
да говоря,да се радвам на изгрева ,да сънувам
сънища в цвят,да прегръщам облаците спрях да
посрещам удавници,спрях да изграждам дворци в пясъка
само не спрях да те чакам

докато те гледам спящ ,като подарък от Нептун и албатросите
последният морски дар изпратен ми
мисля си
ти ли си ти ли си ти ли си
не ме интересува името ти и безкрайните острови които си пресякъл
а ще имаш ли търпението на костенурките
да останеш.
да останеш и в слънце и във вятър
да се връщаш след всеки прилив на носталгия ,
спомени, пиянство и кратки делнични убийства,
след всеки зов на безкрайната върволица от пясъчни жени
при мен.
аз съм твоят остров,корабокрушенецо.
последният необитаем