автор: Jantra

И знам, че няма да те имам никога.
Недопустима си за мен,
враждебна е пръстта ти.
От толкова изменчиви послания
измамена остана твоята утроба
и всичките ти раждания
бяха преждевременни.
Сезоните с безпринципна еднаквост
облякоха те с цветовете на омразата
и любовта към теб
е безпощадна и разяждаща,
като ноктюрно от Шопен,
като ръжда, като проказа.
Не мога да те имам, нямам вече сили
да те разпъна и да те спася от участта
да бъдеш окото сляпо на века,
оголен нерв, отблъскваното име,
агонията на столетния език
да сътвори едничко изречение
със думи, разбираеми от всички.
Не искам да си моя майка, моя истина.
Аз себе си на други богове орисах,
за да не можеш да ме нараниш отново.
Достигнах в пътя си море,
в което слънцето се отразява
и това ми стига.
Аз нямам вече обичащо лице,
настолна книга.
Отказвам да погреба очите си във теб,
да ти дарявам времето и страховете си,
че като Пепеляшка,
возена от тиква , остарявам.
Ще те напусна постепенно,
бавно ще изчезна,
тъй както те напуснаха нещата
и думите, с които в тебе се кълняхме,
без да искаме отплата.
Ще те оставя на децата ти ангелогласни –
да им плетеш гнезда от кукувича прежда,
а те да тъпчат твоите градини,
осеяни със трупове на незабравки
и тинтява.
Сърцето ми , понесло всичките
човешки поражения,
безсилно е пред въздуха и хляба.
И знам, че няма да те имам никога,
ала и ти не можеш да ме имаш вече.
Защото костите ми ще са тук,
ала душата ми ще е далече.
Небето ти е бряг пустинен, от който
птиците избягаха нанякъде.
И аз от теб без жал ще отлетя.
Ще си замина.
А ти без мен ще онемееш от очакване.