автор: veesii70

Тя се усмихна бавно
        и мъчително,
прикрила под перуката
        Страха...
Лицето и бе бледо
        и изпито,
като изхвърлена медуза
        на брега...
Дъждът куплета пееше
        последен,
а Горе се усмихваше
        Дъга...
Животът тръгваше нанякъде
        Къде ли?
Очите тихо питаха
        КОГА?
Един приятел нежно я
        прегърна...
Обичам те прошепна и
        в нощта...
Протегна тя ръце да го
        погали,
но сила нямаше и затова...
Една звезда отрони се
        в Безкрая...
И Тя само едно си пожела...
А до прозореца едно мъничко
        цвете
Разцъфна от последната
        сълза...