автор: jey

на Мария Славова-Узова

Всички си отидоха… И лятото
тръгна уморено подир тях.
Аз останах тука без приятели
да посрещам есента сама.

Да посрещам есен… Има ли
по-ужасна участ от това?
… А по тези улици са минали
толкова обичани неща.

Толкова слова не са изказани …
Есента дали ще ни прости,
че за нея грижите оставяме,
нощите покриваме с сълзи?

Тя приема всичко, мъченицата.
Плаче с нас. Листо подир листо
отронва… Ала лятото обичаме.
Лятото е време за любов.

Че е лесно лете да сме влюбени.
Може да пропишем стихове.
Може после и да ги изгубим –
няма времето без тях да спре.

Но защо по улиците шумни
аз не търсих лесната любов.
Лятото ли ми е било чуждо,
че тъгувам за това листо

дето се отронва в тъмнината.
Може би умира светъл стих,
писан върху фона на луната
под звука на варненския бриз.

Може би това е писъмцето
в сънища редено всяка нощ
от ръка безкрайно уморена,
но щастлива с трудната любов.

И след малко есенният вятър
ще подхване в песен този стих,
а писмото трудно ще изпрати
там, където чакат всеки миг.

Аз напразно в пощата поглеждам.
Не за мен написан е листът.
Търся по дървото със надежда
да се спусне тихо друг в нощта.

Моите приятели ги няма.
Всички си отидоха… След тях
само тази есен ми остана
и очакването на писма.