автор: KBoianov

Останали дори без слънце,
зазидани в тъмниците
на мисълта,
безсребреници клети
бродим.
Затрупани от сиви грижи,
не се разбираме самите,
а слънчевото затъмнение
расте в душите.
Пълзи,дори без отчаяние
и в какавиди ни превръща.
Но как в безумното страдание
златиста святост ни обгръща?

Пашкулите безсмислени
захвърлили,
със пеперуден пулс
запалваме надеждата!