автор: balev_damian

Притиснат в безверие от ранното време
и изгубил доверие с нахлузено време
на дните мъгливи в напъпила младост
за хляба срещах тревоги за радост,
че няма я вече безгрижността в дните
и изчезнаха далече, отлетяха мечтите.
На волния полет животът пречупи крилете
и още от първия опит отхвърлих игрите
по сокаците селски от недостиг и бедство.
По чужди квартири лишавах се от детство.

В оскъдни години справях се трудно
и из житейски лавини изнизвах се мудно
без топлия приют на бащин подслон.
И в дните горчащи обривах се в стон,
а кръвта в сърцето люто изригваше,
че в мрака проклето бедняшки ми смигваше
неумолимото бреме на житейския труд.
В замечтаното време бе обхванал ме смут,
за дните пред мене, за живота, за всичко
и за детето порасло отшелно, самичко.

Но нямаше как-навлизах в нещата-
с нехайната младост и в душата с тъга,
като прокудено куче с незавидна съдба.
А можеше някак... някак по-така:
и с устрем, и с жажда солидна-
момче бях с огън, момче за всичко,
но с печалния сън и душата невинна.
Неизбежно е, казват, съдбата човешка
в утехата си с мисълта старешка:
"Каквото трябва да се случи-
добро или зло-това ще да е,
писано ти е било!"

Не жалих младостта си в шумния живот
и като баща си обливах се във пот
за благата човешки, за утрешния ден
да бъде по-добре и по детски устремен
всеки час, всеки миг /почивките без мен/
по заводите, по строежите с обич и вяра,
без ропот, без отчаяние и в браздата стара
давах всичко, за Бога глух и ням-
сякаш че на този свят останал съм сам!
През цялата младост напрягах снага
и ден след ден невидимо водих борба,
и натрупах "много": апартамент, кола...
натрупах мазоли и в моята душа!...