автор: rupani

Утрото беше хладно. Шляпам по чехли към къщата на тъста, там, където сега спи жена ми. Улиците са пусти. Седем часът. Леко закъснявам.
Тъстът, както винаги, ме е изпреварил. Завинтва за капака на бидона медната тръба, в която изпаренията от ферментирало грозде ще се трансформират в ракия. Не съжалявам, че съм пропуснал мръсната част от ритуала.
Всичко в инсталацията е накриво. Този човек не може едно нещо вертикално да постави. Дори, когато зида стени на съседите - всичко става килнато на една страна.
Но кривите му стени са здрави. Стоят с години и минувачите им се дивят не по-малко отколкото на наклонената кула в Пиза.
Килнатият на една страна бидон сега е здраво свързан с килнатия на една страна изпарител. Свързвам жиците към стърчащите краища на нагревателите и включвам електриката. Сега трябва да чакаме около час и половина, докато спиртът се освободи от течността и тръгне по тръбата.
Вече имаме опит с този пластмасов казан за варене на ракия. Последният път забравихме да го отворим след края на варенето и той се смачка като смачкана кутия от бира. Сега почти не му личи. Тъстът успял да го оправи преди да изстине съвсем. А цялата инсталация е на баджанака. Ние просто я пробваме как работи. Сто и петдесет лева е броил баджанакът за нея.
Седим си с тъста и си приказваме. На мен ми е студено на босите крака, тъстът е обут с терлици и галоши, но скоро ще се стопли и това различие ще отпадне.
Балдъзата ми се е събудила, и се опитва да вземе пакетчето с кафе, което съм донесъл. Аз го защитавам геройски, защото жена ми пие само от това кафе и ако не пие кафе сутрин, цял ден плюе змийска отрова. А в пакетчето има кафе само за една чашка.
Един след друг пипаме бидона с тъста – студен е още, времето е студено за началото на Септември.
Важното е, че колелцето на електромера не се върти толкова бързо. Очаквахме тези нагреватели да гълтат ток като лами, а то...
Тази сутрин съм засякъл електромера и на дневната и на нощната тарифа, та да видим колко пари ще дължа на тъста за ток. А неговата нощна тарифа започва от шест сутринта и продължава някъде до следобяд - нещо му се е изместил часовника на електромера. Напразно висях до пет сутринта, предния път, като варихме ракия с тоя бидон - всичко се е писало на дневната тарифа. „Карай!”, каза тъщата.
Бидонът още не е загрял. Тъстът дрънка ли дрънка. Какво да правя – слушам го. Сто пъти съм слушал историите му, ама сега пак го слушам – досадник!
Дава ми тъста една лампа с две жички да пробваме дали има ток по нагревателите. Няма, естествено. Единият щепсел не е влязъл добре в контакта. На тъста му треперят ръцете, а и всичките му електрики са за боклука - отиде ни един час бадева. Вече е осем и десет.
Как хубаво се върти електромерът сега! Като вентилатор на трета степен. Обаче не се върти нито на дневната, нито на нощната, ами се върти другият електромер – за трифазен ток.
Предния път сме варили ракия на трифазен ток, значи. Кой да ти знае, кой контакт, на кой електромер е вързан? Добре, че тъщата още в шест сутринта замина на Етъра - на екскурзия, че я няма тук да крещи.
Връзваме още един удължител към системата и вземаме ток от банята.
Този път уцелваме – върти се нощната. Ама удължителя е дълъг половин километър. Колко ли ток ще глътне и той? Майната му! Жена ми се е надигнала от кревата.
Тя, горката, трудно става сутрин, ама щом е дошла на гости някоя от сестрите й, е много ранобудна, че да може да дрънка празни приказки колкото може повече.
А така! Това кафе няма да стигне – трябва да търсим по магазините, а то в това село за такова кафе не са чували.
Е, поне временно се спасявам от житието на тъста. Той пред дъщеря си не го разказва вече. Приказваме си тримата за котки. Едно коте има тука, което спасяваме от дребност. Много е дребно горкото и не ще да расте. От две седмици го храним само с гранули за малки котета и то сякаш е загладило косъма, ама пак е жив скелет с издут тумбак и уши като на магаре. Побира се в шепа.
А съм си взел един учебник по румънски. Да уча, докато се вари ракията. Ама то може ли да стигна до него от празни приказки?
Слънцето вече набира височина и започва да стопля въздуха.
Ям праскови и ябълки. Много ги обичам, а сега те са навсякъде. По пътя между нашата къща и къщата на тъста има една ябълка на завой. Всеки път като минавам край нея, тя ми пуска по една ябълка. Нищо, че е натъртена ябълката - аз си я вземам. Много хубави ябълки има тази ябълка. А онзи ден един юнак беше спрял с камиона до нея и не пропусна да си напълни една чанта с ябълки, но нищо – за мен винаги има по една ябълка. Много са хубави ябълките на тази ябълка.
Балдъзата се завръща с някакво кафе.
Стефа не искала да ходи с жена ми и балдъзата в града – имала да пере килими. Ама, че е загубена тая Стефа! Ходи и блъска в Гърция само за да си храни мързеливите роднини – майка си, баща си, сестра си, племенниците. Няма мъж тя, няма семейство, един лев не заделя за себе си, а вече не е първа младост. Че и втора вече не е. Какво чака?
Тръбичката започна да плюе ракия. Ама плюе на пресекулки - нормално било. А аз не си спомням предния път да е правила така.
“Бидонът още не се е загрял добре”, умува тъстът. И все повтаря, че трябва да сложи една ламарина на капака, че много издут му се виждал и можело да гръмне от налягането. Мълча си - невежеството е непобедима сила.
Решават да изкарат колата на балдъзата от двора. След малко жена ми и балдъзата ще ходят до града да метлосват по магазините. На мен са ми дадени инструкции да се връщам в нашата къща, ракията може да я вари и тъста - с радост приемам. Поне ще пусна кучетата навън да си поиграят. От сутринта съм ги заключил в къщата, да не ходят из лозето и да ядат гроздето.
Колата не ще да пали. Хладно е. Трябвало да се прехвърли от газ на бензин за да запали. Ама не ще да пали и на бензин.
Аз съм зает с казана. Омръзнало ми е от Москвич-и. Тъста да се оправя. На него това и без това му доставя удоволствие. Да, ама няма да ми се размине. Викат ме да бутам.
Мен много ме бива да бутам. Як съм в краката. И съседът се е включил в играта. Абе къде ще запали с бутане! Знам ги аз тия Москвич-и. Задавили са двигателя сигурно, а сега искат да бутаме! Дай поне да я избутаме встрани, че да не пречи на другите коли по улицата!
Никой не гледа ракията. Ама, че безотговорни хора!
Оставям жена ми да я гледа и отивам в къщи да си върша работата. Колата е избутана до тротоара, там да я човъркат колкото си искат.
Кучетата с радост излизат да вършеят из двора. Аз хващам косата и започвам да се боря с тревата. Битката всъщност е започнала от вчера. Лесно се коси, но няма кой да ми чисти окосеното.
А обичам да кося. Ще покося още малко и ще се хвана с касите на вратите, които от снощи съм започнал да закрепям за стените на втория етаж.
Синът ми идва и ме спешава да се връщам обратно при дядо му. Казанът изпускал и трябвало спешно да направя нещо. „Къде изпуска бе?” – не знае човекът. „Ми научи се бе! Време ти е вече! Дядо ти къде е, че не се заеме той с тази работа? Майка ти къде блее, не може ли да изключи нагревателите?”
Вървя ядосан по улицата. Вече съм само по тениска, слънцето е напекло яко. Детето успява да ме настигне на половината път. Сега пък аз не мога да му насмогна - краката му са по-дълги от моите.
Ето го на бидонът. Изпуска яко от капака, там, където е закрепен единият нагревател, там, където тъстът искаше да сложи ламарина.
Изключвам нагревателите. Трябва да се действа спешно. Ракията излита във въздуха.
Викат ме пак при колата. Не можели да я запалят. Аз да съм видел. Имам опит с Москвич-ите. Е досега не успяхте ли да го запалите този барутник бе? Какво да му гледам? Тоя е от новите. Баджанакът си го човърка. Той да го гледа.
Ама го няма баджанака. Той днес е на работа. Със служебната Тойота.
Тикането на кола е голяма работа. В десет от сто случая колата пали. Сега по- ме интересува, докъде ще им мине меракът да тикаме. На волана е балдъзата, казаха й да пали на втора. Аз знам, че се пали на четвърта, ама имам чувството, че тая кола и на четвърта няма да запали.
Не запали. Вече сме на пресечката, помагачите са се умножили. Всичките са сеирджии – започваме да се излагаме яко. От тук пътят е само надолу. Ако не я запалим до Лома, там ще си и остане.
Постепенно ядът ми за ракията е минал и решавам да погледна на паленето по-сериозно. Я дай да махнем тоя филтър, да видим какво има в карбуратора?
Нищо няма в карбуратора. Дай да изчакаме малко, да се изпари бензина, дето го е задавил. Я да пробваме пак...
Този път аз съм на волана. Тикат ме, ама не става нищо. Залепвам пак за тротоара - ония са далеч зад мен. Гледам – забравил съм да дам ключа на контакт. Ама, че съм тъп! Давам на контакт и сам тиквам колата по надолнището. След завоя запалва! А сега де! Как да я задържа да не угасне?
Пак тиквам надолу, пак пали, пак угасва. Абе я да идва балдъзата, да си я пали!
Дотичват всички запъхтени и тиквам балдъзата вътре.
Ама тя нищо не може да направи.
„Как я палиш тая кола бе?”
„Ми на четвърта, как!”
И на четвърта не може да я запали. Ломът наближава.
На мен ми е излязло име на работа, че като отида да оправя някой компютър, който не ще да работи, и той веднага тръгва - имат ми страха компютрите. И Москвич-ите. Сядам пак на волана, пак паля и тоя път успявам да задържа, докато всички се натоварят в колата. Сега надолу е лесно, остава да заобиколим и да се върнем в къщи.
Хъката-мъката – ей ни на пак пред тъста.
Колата се е оправила, женичките заминават за града, аз оставам с тъста да оправяме пробития пластмасов казан, вече е обяд, бидонът е започнал да се сплесква, заминавам си за в къщи, да видя какво правят кучетата.
Тъстът да чака!
В къщи пак хващам косата и започвам да си го изкарвам на тревата. Кучетата се щурат из лозето, аз не бързам, хем да им дам малко шанс да се поразходят, хем да ми мине яда.
Избуялата трева бързо ми изкарва яда.
Връщам се при тъста. Той, предвкусвайки следобедното удоволствие, ме кара да се нахраня „с каквото Бог дал”, т.е – с останките от снощи. Ям на две на три и се захващаме с тази тънка работа – поправка на пробит пластмасов капак.
Първо намираме една ламарина. Хвърлям последните си сили да разубедя тъста да не я закове цялата на капака и започваме деликатната работа по отрязване на ламарината.
Три пъти мерим - три пъти режем. После заглаждаме ръбовете с ъглошлайфа. Като ги загладим от едната страна, те щръкват от другата. „Карай!”, казва тъстът.
После вземаме мярка на дупките, където трябва да минат краищата на нагревателя. Аз имам един метод, тъстът – друг - отстъпвам му предимството. Набива тъстът един картон с теслата върху стърчащите краища на нагревателя и мярката на дупките е взета. Приблизително, според мен, с ювелирна точност – според тъста. Хващаме се да пробиваме дупки в тенекията.
Работим в идеален синхрон. Вътрешно тъстът се радва, защото работата върви бавно и проблемно. Свредлата са малки и дупките са тесни. Трябва да ги разширяваме по всякакви начини. Дай му на тъста да предлага решения. Аз методично си премълчавам.
След два часа дупките са достатъчно широки и тенекията е закрепена. Здраво стегната, здраво уплътнена. Само от едната страна на капака. „Що не сложим гума и от другата бе?” – „Няма нужда!”, казва тъста.
Капакът е пак толкова крив, колкото и в началото, само че с една крива ламарина закрепена за него. В направата ни липсва всякаква симетрия. Всичко е наред – тъстът мрази симетрията.
Нагласяме пак инсталацията и включваме в контакта - бушоните не гръмват – има Бог!. Сядаме отново да чакаме.
Няма да мога да уча румънски. Тъстът ми го заявява със закачлива усмивка. Сега нали сме сами в къщата и ще ме използва да си приказва. Много ме бива за събеседник. С колко откачалки съм си говорил, та с него ли?
А женичките нещо се бавят. Синът ми е кой знае къде, тъстът цъфти и върже. Слава Богу, по едно време го извиква съседът да си приказват.
Възползвам се от ситуацията да уча румънски.
А ракията по едно време потича. Вече не плюе, а тече равномерно. Е, не тръгва на 80 градуса, както предния път, ами на 65, ама нали толкова алкохол отлетя във въздуха, да сме благодарни и на това, което е останало. Слава Богу, тъщата я няма да крещи.
Сменям бурканите един след друг, наливам вода в охладителя, контролирам градусите... всичко си е както предния път.
Предният път. Тъмна нощ, всичко спи, аз по къси гащи и кашишка шуба клеча до казана и се опитвам да уча румънски. Таман да се съсредоточа и трябва да сменя буркана. Таман сменя буркана и трябва да доливам вода. Таман да вляза в някакъв ритъм и тъщата се събужда и започва да снове наоколо, като мечка събудена от зимен сън. Накрая ме праща да спя и ме отменя.
В три сутринта. Лягам както съм с шубата на един стар диван под навеса и заспивам.
Таман се събуждам и тъщата вече е напълнила кофата с ракия. Сложила спиртомера в кофата и работи като машинка. Абе гледай градусите на това, което тече, какво има да гледаш градусите в кофата! Няма да пием и пърцуцата я! Вземам пак нещата в свои ръце и изкарвам два буркана отгоре. Под 40 градуса вече не ми трябва. Спирам нагревателите. Пет часът е. Връщам се да спя в къщи. Казанът през това време бавно се сплесква.
Предният път беше песен!
Нашето уплътнение започва да издиша. Изпод тенекията пак започва да изтича спирт във въздуха. Хладнокръвно мушвам няколко клечки под тенекията, да ограничат загубите и пропускам да спомена на тъста за поредния му провал в уплътняване на казани - няма да преживея още едно спиране на производството.
Женичките много закъсняват. Обаждам се по телефона – „Ей сега идваме!”. Тъстът отново е свободен и ме емва за слушател.
Ракията задържа на около 50. Кофата е наполовина пълна. Става пет часът – тия още ги няма. Започваме леко да се изнервяме с тъста. И на него започва да му омръзва от собствените му глупости.
Ей ги идат!
Жена ми е ухилена до уши, балдъзата е като обработена с електрически ток. Дошли са с автобуса. Колата я оставили незаключена пред нашия блок в града. Жена ми само вдига рамене.
Тъстът само това чака и започва да бълва планове. Балдъзата забранява категорически някой да ходи да се занимава с тази кола. Всички говорят. Аз се опитвам да ям торта.
Един от плановете на тъста гласи – „Отиваме с вашата кола до града, докарваме Йорданкината кола тук, после ти се връщаш с автобуса и вземаш вашата кола!” Аз ям торта.
Жена ми е решила да влезе в ролята на моя защитница - „Отивате, заключвате Йорданкината кола и се връщате!”
„Никой няма да ходи да се занимава с тази кола! Точка!” – блъвва балдъзата.
Обърсвам си набързо мустаците от тортата и в полу-тръст поемаме към нашата къща, да вземем нашата кола. Талонът и ключовете за балдъзината кола са в тъста. Пропускам ябълката на завоя, наругавам кучетата, които искат да излязат на двора, грабвам чантата и ключовете за колата и потегляме с мръсна газ за града.
В бързината съм забравил да взема от жена ми ключовете за апартамента, не сме взели никакви пари, тъстът ме инструктира, как веднага щом стигнем до Москвич-а и ще сменим платното на бензиновата помпа.
Какво платно бе?
На тоя човек нещо му се е разместило. Всеки път като стане дума за повреда в някоя кола, той започва да пее песента за чукчето и наковалнята (на делкото). Сега се е прехвърлил на бензинови помпи. „Ще свалим помпата от вашия стар Москвич и ще я сложим на Йорданкиния.” Ще я сложиш друг път!
Ето ни пред блока. Отваряме капака на Москвич-а, аз сядам зад волана, завъртам ключа – колата запалва! Това е - уплаших я! Йорданка не може да пали Москвич-и! Палим втори път – пали!
В бързината съм забравил дори да сваля багажа, който бяхме донесли от града. Прехвърлям го в Йорданкината кола, заключвам нашата и потегляме доволни с тъста. Карам на първа, на високи обороти, карам внимателно, че тази кола е с по-големи габарити, а мястото за маневри в двора на блока е малко.
На изхода от двора колата угасва. „Ти на смукач ли беше бе?”, пита ме тъста. „На смукач!” – „Е, удавил си я!”
Изтикваме колата встрани и отваряме капака. Мен краката ми се подкосяват. Акумулатора и без това е доста изтощен, колко ли опита са ни останали сега? Почваме да опъваме смукача, да връщаме смукача, да чакаме да се изпари бензина, да помпаме бензин на ръка, да палим без газ, да палим с настъпена докрай газ. Тъстът проверява за трети път свещите – нищо им няма.
Пикаело му се. Ами що не се изпика в къщи? Сега от къде да взема ключ за апартамента?
Акумулаторът издъхва съвсем. Тъстът предлага да сложим акумулатора от нашата кола. На мен воля не ми е останала да му се съпротивлявам. Домъквам акумулатора, той сваля изтощения, слагаме нашия и проклетата машина запалва. Тъкмо преди да се мръкне съвсем.
Тъстът предлага да сложа Йорданкиния акумулатор на нашата кола, която и без това пали от четвърт и много ток не й трябва. Ей тъй ще си караме – с разменени акумулатори.
Мятаме набързо изтощения акумулатор в багажника и потегляме за село. Карам на първа. Тъстът мълчи делово. Явно е забелязал искрите, които изпускам в полумрака.
Не смея да запаля фаровете, че да не стане пак нещо, докато се приберем. И без това не знам откъде й се пускат фаровете на тая кола. Още се вижда.
Пристигаме в селото с последния загинал зад хоризонта слънчев лъч.
Женичките са още на двора, ракията още се вари.
Стига бе! Откъде я изстискахте тая ракия? Още като тръгвахме за града, трябваше да е паднала под 40. Ама няма грешка – още не е паднала под 40.
Кофата е почти пълна. Браво! Поне ракия изкарахме в този проклет ден.
Пращам тъста веднага да закачи акумулатора на зарядното. До утре дано се зареди.
А кучетата някой погледна ли ги?
Ами кой да ги погледне – ракия са варили!
Хуквам към къщи. Този път не си пропускам ябълката.
Половин час покой. Нощта приласкава скръбни и нещастни.
Кучетата са нахранени, леко разходени и аз отново бързам за къщата на тъста, където ще пием ракия и ще ядем салата. Стефа отдавна вече е там, и клюката тече с пълна сила.
Всички са се наредили в хола, изтощени от толкова преживявания и ме посрещат с добрата новина, че ракията, която сме сварили е кисела.
Отивам навън, при кофата – кисела е. Дори за мен е кисела. Защо никой не провери още в самото начало дали не е кисела? Защото предния път от този пластмасов казан потече хубава ли?
Връщам се в хола и сядам да пия ракия. Тъщата още я няма.
Йорданка мълчи като сфинкс, водим учтив разговор със Стефа. Говорим си за Гърция. Стефа ни учи на гръцки. Разтълкуваме й набързо защо „Елвециа” е Швейцария, а не или Швеция или Швейцария.
Всички започват да се тревожат, защо тъщата закъснява. Само тъстът не се тревожи. Той е куул.
Тъстът отива до съседа, да научи нещо, защото и неговата жена е на същата екскурзия, обаче съседът го няма. Сигурно ги чака в града на автогарата. Какво да се прави – тъщата няма мобилен телефон.
Как може такова нещо? Да тръгне на път без телефон! Тъстът вдига рамене. Той е напредничавият – тя е назадничавата. Чакаме търпеливо. То ако беше станало нещо, по новините досега да бяха казали, мисля си аз, ама си и мълча – достатъчно запалим е въздухът в хола.
Вече е десет, изпивам си ракията и се насочвам към изхода. Тази нощ пак ще спя с кучетата, а жена ми ще спи тук, че е много студено, а още не сме инсталирали печката в къщи.
Тъщата се появява. Усмихната е. Бълва змии и гущери. Това било рекламна екскурзия, на която зарибявали с наколенки на д-р Ливайн. На Етъра отишли чак в пет следобяд. Че от там ходили и на Соколовския манастир!
Пропускам останалата част от разговора. Заобиколен от три кучета заспивам. Хващам края на един френски филм и съм доволен. Малко са истинските филми напоследък.....
.....
Днес вали.
Вчера варихме само половината материал, а днес няма да варим останалата част –достатъчно кисела ракия си имаме вече.
Въобще, не бързам този път - безстрастно се замъквам в къщата на тъста, където ме очаква сутрешно кафе. По пътя виждам как балдъзата прибягва в дъжда нанякъде и ми казва нещо неясно.
Жена ми се събужда в отлично настроение и не желае да стане без да има кафе. Аз, про-форма, предлагам да отида да купя и тя приема.
Минавам през къщи за всеки случай и там, след по-обстоен оглед намирам цяло неразпечатано пакетче кафе. Алилуя! Няма да блъскам до другия край на селото в този дъжд и по чехли. Казах й на жена ми да си взема обувки като тръгвахме за село, ама тя реши, че няма да са ми нужни в това топло време.
Но нещата не са такива каквито са.
Балдъзата е по-крива и от вчера. Смята да се качи на автобуса и да си върви. Упорито не желае да върви с колата. Изключила си е телефона, да не може да я намери баджанака.
Той се обади сутринта, но ние му казахме да не идва. Колата беше запалила. Е, беше запалила с нашия акумулатор, но каква е разликата? Вчерашния ден ни научи на едно – тази кола не трябва да се кара на смукач - просто е!.
Днешният ден ни научи на друго - зарядното на тъста не работи. Акумулаторът въобще не се беше заредил.
Пак сложихме нашия акумулатор. Тъстът като реши да е нервен и хептен нищо не може да свърши като хората. Половин час слагахме скобата с която се стяга акумулатора към шасито. Изгуби две гайки.
Аз съвсем премръзнах.
Събрахме се всички в хола. Балдъзата категорично заяви, че ще си хваща автобуса за Шумен. Ние, ако сме искали да се возим с тази кола в този дъжд – наша си работа! Тя на тази кола повече нямало да се качи!
Гледам я и се чудя: тази жена сериозно ли говори? Три сестри са те и много си приличат. Голям опит имам с всичките им изпълнения, защото имам голям опит с жена ми. Обаче всеки път не мога да съм сто процента сигурен – сериозно ли говорят?
Тъстът се опитва да води паралелен разговор. Плановете му стигат вече до такива безумия, че ме карат да изляза от удобната пасивност, в която се опитвам да си сгрея измръзналите крака. Ставам, приканвам всички желаещи да се возят на тази кола (без тъста, разбира се), да се качват и потегляме за нашата къща, да вземем кучетата. Балдъзата тихомълком сяда на предната седалка.
А тъста го знам защо иска да идва с нас – от сутринта тъщата го е емнала заради вчерашните изпълнения с казана. Ако питаш него, няма да е зле и до Шумен да отиде, да се увери, че колата ще стигне до там.
Към града пътуваме в следната конфигурация – аз карам, балдъзата стои скептично до мене, на задната седалка са жена ми, сина ми и трите ни кучета. Стъклата на колата са безнадеждно запотени, вали дъжд – нито много силен, за да пусна чистачките на бързи обороти, нито много слаб, за да ги държа на бавни. В края на селото колата спира.
А сега де? Нали не съм на смукач? Решавам, че цялата работа е от многото включени електроуреди. Изключвам фаровете, изключвам чистачките, изключвам вентилатора... Колата пали.
Момент на върховно колебание. Да потегляме ли за града или да останем тук? Потегляме.
Всички в колата дишат и запотяват стъклата. Парното не смогва да изсуши въздуха. Гледам през една дупка в запотеното на предното стъкло.
Свикнал съм да карам така. Предната ни кола не бе в ред с чистачките и замазваше предното стъкло при дъжд.
Един път да се приберем в града, пък да става каквото ще!
На половината път колата спира. Не ще да запали при никаква конфигурация смукач-педал за газта. Спрели сме в една локва, много коли минават по пътя, всички в колата дишат.
Не смея да изляза от колата и да отворя капака. Това е кошмар.
Един зелен москвич спира до нас. Слизат съседите от село. Те пък как се озоваха тук?
“Давай, отваряй капака!”
Пак следва преглед на карбуратора – задавил ли се е, не се ли е задавил?
“А на газ защо не карате?”
Аз какво да кажа? Нищо не разбирам от газ. Балдъзата ни е забранила да превключваме на газ, защото карбуратора е пълен с бензин и докато не изгори бензина, газта не може да се включва. А на бензин не ще да пали, как да изгори бензина? Това е положението.
“Я мини на газ! Още е топла, ще запали!”
Само това чакам. Хич не ме интересуват светкавиците в очите на балдъзата. Минаваме на газ и колата пали. Работи си и не гасне.
Алилуя!
Тръгват след нас хората, да не вземем да спрем някъде по пътя. Аз не смея да мина на трета, че като паднат оборотите, да не вземе пак да спре колата.
Ама като спряхме да чакаме на кръстовището, оборотите паднаха и колата не угасна. Работи си като часовник.
Стигаме до газ-станцията, зареждаме, сбогуваме се със съседите, прибираме се в къщи....
Кой каза вчера, тази кола да не се кара на газ? Кой, мамка му, каза?