автор: Ju

От мястото, където лежах на дивана, се виждаше луната - новолуние с цвят на слонова кост. Подръпвах щорите, когато телефонът ми иззвъня. Съученичка от гимназията с покана за среща на класа.
Ето и този ден дойде. За пръв път след девет години. Чувала съм за редовни сбирки на класове след пет, десет години. Нещо като „дайте да се видим колко сме остарели и дали ще се познаем”. Нашата, разбира се, нямаше да бъде в духа на традициите. И докато се чудех как ли точно протичат срещите на другите класове, спомените ме връхлетяха без ред и логика, извън моя контрол. Заредиха се лица със имена и лица без имена.
Времето, в което отрастнахме, беше време на преход. Пълно с идеи и вдъхновение и все пак безпътно. Ние не бяхме нито прекалено малки, че да го преживеем безболезнено, нито достатъчно големи, за да го осмислим и използваме. Растяхме с чувството за ощетение, недоволни и нетърпеливи да започне „истинския” живот. Мислехме, че знаем и можем всичко. Аз все още твърдо вярвах в неограничените възможности и безкрайния избор.
Любопитството ми нарастваше като лавина, исках да видя съучениците си. По принцип не поддържах връзка с никого от тях, а когато се случеше случайно да засека някого, се чувствах неловко и предпочитах да се извърна, да избегна срещата с миналото. Имаше един период, в който ми се струваше добра идеята да възобновя някои от контактите си, но после прецених, че ще е насила и няма да изтрае. Домързя ме. Взаимоотношенията винаги изискват толкова време и усилия. Притесняваше ме и друго, тези хора ме познаваха преди. Знаеха неща за мен, които предпочитах да забравя, да не са били. Аз се бях променила, противно на очакванията ми, но със сигурност не и в техните очи. Те за мен също завинаги ще си останат в единадесети клас, като снимка, която постепенно избледнява, но остава същата. Моята памет, например, е много услужлива – помня само хубавото. Но дали и с тях е така. И беше ли наистина хубаво. Ако трябва да бъда честна пред себе си, класът ни беше разделен на групички и се мразехме помежду си, слепи за по-важните неща. Загубихме онова време.
С носталгия, примесена с болка, си спомнях времето на „най-добрите приятелки”, на сродните души, на кръвните сестри. Сега рядко си служа с подобни суперлативи. Вече имам бивши приятелки. С тях щеше да ми бъде най-трудно да се видя. Все едно да погледнеш някого в очите и да си признаеш, че си измамник. Е, едно време сме вярвали в искреността си. Завинаги се изричаше лесно и звучеше напълно възможно.
В гимназията срещнах първата си любов, голяма, безнадеждна и, разбира се, обречена. След нея дойде и голямото страдание. Ще трепне ли нещо в мен при евентуалната ни среща или чувството е безвъзвратно умряло. Казват, че първата любов остава завинаги. Не съм толкова сигурна, за мен съществува само настоящата ми любов. И все пак, ако се срещнем, вероятно ще си спомня как сме се докосвали, първите целувки, първите непохватни и невинни интимни опити. Първата ми любов.
Гимназията изобщо е време на много неща за пръв път. Сега е време за първата среща след завършването. Не очаквам съучениците ми да разберат колко много съм се променила и по-важното, не ме интересува мнението им. То вече не е важно и няма като в миналото да изпадам в обяснения, оправдания и самозащита.
Понякога се чувствам като дете, което си играе на възрастен, и всеки момент някой може да го разкрие. Ще ми е интересно да разбера дали и на връстниците ми, подобно на мен, им е трудно да приемат, че са порастнали. Сигурно с лекота ще влезем в ролите си от гимназията, добре познати и отрепетирани, и ще си изиграем стария спектакъл, за да няма разочарования и разминавания. Все пак очаквам да видя и нови превъплъщения в опит за убеждаване на публиката колко сме успели и щастливи.
Гледам се в огледалото и се питам как ли изглеждат сега, има ли вече бели коси и бръчки. Красавицата на класа още ли е така красива, или е напълняла и погрозняла за всеобща радост и злоба. Отличниците печелят ли купища пари, или работят като продавачи в магазин за ужас на родителските надежди и учителските очаквания. Още един поглед в огледалото ме подсеща за себе си. Как ще се представя. Най-добре да си подготвя списък с кратка равносметка на постиженията ми за изминалите години, за да не се запъвам на омразния въпрос „С какво ще се похвалиш?”. Треската около подготовката за срещата ме увлича. Какво да облека, как да се държа, да пуша ли, да ги излъжа ли.
Започва да ми се струва твърде уморително и непосилно да се справя с тази среща. Запрехвърлях причини и оправдания да не ходя. Така де, не съм виждала тези хора почти десет години и не са ми липсвали. Тези непознати.
Вече беше решено. Казах, че ще отида. Дали от тези мисли, или от бледата лунна светлина ме налегна тъга за всичко онова, което бяхме, което сме, и което ще бъдем.
Не отидох. Неосъществената среща на класа мина точно според очакванията ми.