автор: PaperTears

Треперех, докато редях старите карти с прокъсани ъгли по пода. Знаех, че е глупаво, пък и никога не съм им вярвала чак толкова, но сега не ми оставаше друго.
Бях оставила вратата на балкона отворена, така че отражението на уличните лампи и хладината се разхождаха по кожата ми. Имах чувството, че влизат под нея и се усетих някак пределно ясна на света. И на картите пред мен.
Троснах глава и изгоних тази мисъл. Трябваше да се съсредоточа. Опитах се да си припомня как се хващаше нишката на решението сред несигурните фигури на картончетата. След около час лутане сред сенки и тайни, погрешно изречени заклинания, се ядосах и захвърлих всичко. Баба ми щеше да се справи, но аз не. Дали защото ме беше страх от истината, или просто защото не можех да гадая, не знам.
Друг начин. Трябваше ми друг начин, друго нещо, което да реши вместо мен, защото нямах сили да се справя сама. Исках готов отговор. Излязох на балкона и моментално настръхнах – беше юли и въпреки това в този час си оставаше студено. Вероятно по този начин ще прочистя главата си, която вече сериозно ме наболяваше.
‘‘Да остана или да замина...’’ Никой нямаше да приеме нещата толкова насериозно, както аз го правех. За всеки друг би било просто решение, хвърляне на чоп или ези-тура. Но не и при мен. Стоях пред най-голямата дупка в живота си и не знаех какво да предприема.
В такива мигове пишех. Дали след толкова месеци пауза можех спокойно да седна и наистина да пиша. Да пиша като едно време. Поколебах се. Единственото, което бях получила даром беше дарбата и усетът ми към литературата. Никога не бях имала ръцете на художник, нито гласа на певица, а фотоапаратът винаги трепереше в несигурните ми пръсти.
Влязох вътре и взех няколко листа от идеално подредената купчина на бюрото. Не седнах на него, но така или иначе никога не го използвах за Писане. Вместо това погледнах часовника, сочещ пет и шестнадесет, и седнах на пода сред разпиляните карти и процеждащата се светлина на изгрева. Ръката ми сама драскаше лист след лист, без да слуша идеите на ума. Те така или иначе бяха неясни и мрачни, нищо общо с редовете, които се множаха пред мен. Не знам дали беше сън или магия, но сякаш някой друг пишеше вместо мен. Аз седях някъде в пространството, в безтегловност, без да чувствам тежестта от преди няколко часа. Най-странното беше, че когато спрях да пиша, тя не се върна. Мислех, че е останала по листата, загнездила се и отровила думите, но в действителност липсваше и от там. Притаих дъх, щом прочетох първото изречение: ‘‘Треперех, докато редях старите карти с прокъсани ъгли по пода.’’ Затворих очи преди последните редове – там беше отговорът, който търсех, решението, което никой не можеше да ми даде. Отворих очи, знаейки, че това е най-важното събитие за мен и погълнах думата с поглед. ‘‘Заминах’’.
Не прочетох втори път. Погледнах небето и разбрах – беше дошъл краят на събуждащото се утро. Краят на съмнението. Разбира се. Отговорът беше в мен, още от началото съм го знаела. И не съм търсила него, а начинът за откриването му.
Усмихнах се на слънцето. Чуватвах се лека, нямаше го затоплящият се цимент на балкона под краката ми, нямаше я буцата в сърцето, която ми пречеше да пиша, нямаше го несъвършеният изгрев, на който бях свидетел всяка сутрин. Сега всичко се разполагаше така, сякаш винаги е имало място за него някъде. Така, както за мен винаги ще има място.
Направих си кафе, след което си събрах багажа. Върнах се на балкона и погледнах града, който винаги ще ми носи мирис на пясък, тъга и стари снимки. Същия ден заминах.