автор: jeck

Въобще училището беше за мен тягостно място. Често часовете ме отегчаваха, не ми беше интересно, "хващаше ме съклета", "наскачаха ме дяволите", както казват хората, не усещах смисъл, въпреки че бях отличник. Наскоро, като говорих с един мой съсед - бай Стeфан - той сподели, че майка ми казвала по онова време: "Нашият Вальо, поне един ПУЦ (професионален учебен център - тогава широко разпространено елементарно училище за някаква професия - обикновено към заводите) да изкара, че да вземе някакъв занаят и да отива да работи." (Нямала е представа от затормозеното ми психическо състояние, от липсата на спокойствие в душата ми, подценявала ме е и като ум, като интелект, сякаш в тези думи усещам раздразнението и от това неконтактно, неоправно, затворено момче, почти темерут. А може би са я дразнили черти на баща ми, които е виждала в мен...).
Нейните ревностни изблици не спираха през тези години, като тя ги е споделяла кажи-речи със всеки. Помня, беше ходила да търси мъжа на тази колежка на баща ми и е говорила с него, да предприемат, да направят нещо... Комшийски и приятелски семейства знаеха за проблема - доколко е бил реален - друг въпрос... Баща ми взе да се присвива по леглата по онова време. Имаше болки ниско в корема. Казваха му докторите, че е колит, язва, но 5 -6 години по-късно най-накрая успяха да видят на по-специални рентгенови снимки, че има камък в бъбрека.
Toй ходеше в командировки отвреме-навреме. Бай Стефан ми е разказвал, че веднъж, като ги е поканила в къщи на баница (тя правеше хубави баници - за половин час) и баща ми лежал на леглото, тя му рекла: "Ей, дундаки, " (това обръщение и аз го помня, тя често го наричаше така, за да му натякне, че е "коцкар") "ставай да посрещнем хората, какво си се засвивал. Като тръгнеш в командировка все си докаран с новия костюм, а в къщи все си болен ".
Родителите ми се събираха отвреме-навреме с комшиите от нашия етаж или с другите приятелски семейства - на вино и на песни - да се поразвеселят малко, да си отпуснат душите. Баща ми и майка ми пееха хубаво. Даже тя го беше научила на някоя румънска песен и ги пееха заедно.
Когато завършвах VII-ми клас, майка ми започна по-сериозно да боледува. Даваха и болнични, беше останала в къщи за 2-3 месеца. По-късно разбрах от баща ми, че доста преди това, може би съм бил в I-ви клас, на гинекологичен преглед са и открили една бучка на шийката на матката - нещо като брадавичка. Предложили са и лечение с обгаряне. Но тя се уплашила и не отишла. След три години и се наложило да направи аборт и при кюретирането са разбрали, че процесът е напреднал.
По онова време тя започна да се оплаква от болки в краката, хроничен запек и хемороиди. Поставиха и диагноза тромбофлебит и я лекуваха за това. Помня, когато беше в болнични, някъде през пролетта, излизахме с нея до Хаман баир. Беряхме цветовете на един храст, цъфтящ в бяло, сега знам, че се казва "майски сняг". (Баща ми сигурно е бил в командировка)
Като се прибрахме в къщи, от съседите се чуваше музика, може би от грамофон. Мене дълго ме надигаше нещо, докато стояхме мълчешком в кухнята. Тя беше легнала на леглото, а аз приседнал до краката и. Навън полека започваше да се здрачава. Често ми се случваше това - да не мога да намеря сили да изкажа нещо, което ми е дошло отвътре, което дълбоко ме вълнува и просто напира да го споделя, но тук, на превала да бъде изказано, в мен навлиза едно колебание, едно раздвоение, което лавинообразно се усилва - доколко това чувство си струва да го направя достояние на човека отсреща, или по-скоро трябва да го потуша в себе си, да го преглътна. Изпадам в една невидима, драматична душевна борба, когато сякаш забравям какво съм искал да споделя и доколко то ме е вълнувало, а започвам да умувам: "Дали не е маловажно това мое притеснение или вълнение, дали си заслужава да го изказвам, дали си заслужава да занимавам другите с това, дали си заслужава да ги занимавам въобще с някакви мои душевни вълнения, които може би са съвсем маловажни, дали си заслужава да ги занимавам със себе си въобще. И по-нататък най-често не изказвах чувствата си, стисках зъби, преглъщах и затварях всичко в себе си...
При какъвто и да е вътрешен порив за изказване на чувствата ми се задвижват комплексите ми за малоценност, предизвикват резервираност, дали това чувство е обективно (сякаш има "обективно" чувство), дали е съществено за споделяне, но като вляза в този анализ, в този омагьосан кръг, губя вече връзка с чувството си, обърквам се и го премълчавам.
Препъва ме липсата на спокойно приемане на себе си, на самочувствие и самоуважение, която ме изпълва със страх да реагирам, да изкажа това, което чувствам.
Но тогава някак си го изрекох (може би след половин час колебание): "Майко, защо не си пуснем грамофона?" (... Вътре в мен това беше: "Майко, защо хората се веселят, а ние сме тъжни?"- и тя сигурно го е почувствала точно така...)
Тя ми рече: " Да, донеси грамофона …"
Tя много обичаше да слуша Том Джоунс. Имахме една единствена плоча - от едната страна негови песни, от другата на Енгелберт Хъмпърдинг. А, и в една "Световна естрада" - песента "Дилайла".
Понякога на майтап ли, наистина ли, казваше (чувал съм я да го казва когато сме имали гости): "Като умра, да ми пуснете Джоунс!"