автор: marsi

От бързане по пътя остаря.
Проходени
обувките въздишат.
Изкраченото време натежа
макар
годините след теб да тичат.
Седни
с душата си да помълчиш.
От чужди мисли
време не остана
ранимата и същност да приспиш
и тя сега е просто
само рана.
И като тебе бавно остаря,
под грим прикрива хлътналите
бръчки,
не се заглежда в локви
след дъжда,
маскирала подутини от пръчки.
Нормално
трябва някога да спреш,
на крачките
агонията свърши..
В прозорец зарешетено небе
наместо близки те очаква вкъщи.