Слънцето си тръгна, не дочака
твоето завръщане. Брегът
се заслуша в песента на мрака
и не ти показа моя път.
И луната даже те забрави,
в облаците цяла нощ се кри
и не пожела да ми разкаже
за тъгата в твоите очи,
за това, че дълго си ме търсил,
питал си за пътя към дома.
Есента безсрамно ме излъга
че те няма. Легнах си сама.
А когато утрото прочете
твоето забравено писмо,
аз отново не разбрах къде си.
Само вън – върху едно дърво
вятърът красиво бе изписал
с устни трите букви – "Л", "Ъ", "Ч".
Аз сама довърших твойто име,
ала късно… Есенният дъжд
е изтрил и седемте ми знака –
слънчевото име Лъчезар.
Нямам право повече да чакам
някога да се завърнеш пак.