автор: ToZero

    Пускам компютъра, за да прочета новите творби на младите автори от един сайт за литература. Още първата творба ме запленява с изящната си форма, красивите думи и дълбокия смисъл. Веднага я оценявам подобаващо, но трябва, длъжен съм да напиша и коментар.
    Такава творба заслужава красив коментар с дълбок смисъл и окуражителни думи за автора. В никакъв случай не бих написал нещо банално, само удивителни или пък усмивчица, или дори само поздрав. Коментарът трябва да бъде истински и жив.
    Чета отново творбата и откривам в нея нов, още по-дълбок смисъл. При третото четене откривам, че смисъла й е толкова дълбок, че в него творбата просто изчезва. Изчезват изящната форма и красивите думи. Остава само този трудно уловим смисъл.
    Ами сега? Как да коментирам такава творба? Ами ако авторът не е разкрил този толкова дълбок смисъл, а аз взема, че го коментирам? Та той ще почувства само силна болка, ще помисли, че му се подигравам. За да коментирам трябва аз да се превърна в този автор, да открия какво самият той иска да каже с творбата си, докъде самият той е навлязъл в нея.
    Чета я отново и вече съм объркан окончателно. Знам, че трябва да напиша коментар, непременно трябва да го напиша. Това е жизнено важно и за мен, и за автора, но вече съм така объркан, че всичко което съм искал да напиша е станало на каша в главата ми. То е нещо дребно и незначително, което просто не заслужава да се пише.
    Все пак коментарът е написан и изпратен.
    Веднага следва и отговор от автора. Сигурно той през цялото време е чакал само този коментар, въпреки многото други. Единствено аз от всички съм бил разбрал творбата му. Чак ми става неудобно.
    Прочитам отново коментара си и сега не откривам нищо смислено в него. Как съм могъл да напиша такава глупост?
    Но коментарът се е раздул от гордост. Той веднага връща отговор на автора, изпраща децата си – коментарчета към другите творби на автора, дори самият автор не смогва да му върне благодарностите си.
    Това още повече раздува коментара. Той вече няма нужда от мен. Има нужда да господства над целия сайт. За него вече няма значение какви отговори ще получи – благодарности, присмех, заплахи или мълчание. Той вече е бог.
    Моментално изключвам компютъра и цяла седмица не смея да го включа. Все пак не издържам и го включвам и отварям онзи сайт. Там на трона си седи Коментарът и ме наблюдава с едно око. Дали ми се присмива? По-скоро като че изобщо не ме забелязва, за него съм вече нищо.
    Изведнъж нещо ми хрумва. Изравям от чекмеджето една банкнота от един долар и я поглеждам. От нея ме следи окото на Бог.
    Доближавам банкнотата до екрана на компютъра. Срещу мен са двете очи на Ариман.
    
    20. 08. 2007

Тодор Захаринов