автор: Slovesna

Сънувах, че съм българка. Снага като топола, кръшна и висока, очите черешови, вежди – гайтанени, косите ми – златен кехлибар,
устните – цъфнал трендафил. В ушите ми прозвучава гайда – тежка и дълбока, докосва душата, изгаря я. Краката ми се понасят в ритъма на ръченица. Играя, а светът се спира, за да се огледа в очите ми, на танца ми да се порадва. Леко се нося в ритъма на танца и все едно летя, а ръкавите ми като бели гълъби кръжат, цветовете по шевиците оживяват и оцветяват всичко наоколо. Всичко е затаило дъх - гори и планини, реки и долини, далече синьото море, цветя и небо, звяр и природа, всички се радват на моя танц.
Ето, отнякъде изскача млад и гиздав момък, красив и снажен. Затропва той ръченица, кръжи около мен, а аз гледам да му избягам. Не става. Както главатарят кръжи около ятото, така и той не ми дава да се измъкна. Здраво танцува момъкът, усещам дъха му как пари, тялото ми е на превала на силите си, но душата ми танцува. Всичко е в синьо, зелено, алено, златисто, жълто, оранжево, виолетово – като цветовете по шевиците на ризата ми, като цветовете на земята... Всичко се върти ведно. И изведнъж аз се стопявам, малка следа от дъх, няма го и момъкът. Само гайдата пее – тъжно и дълбоко, душата докосва, изгаря я...
На вечността я обрича!