автор: siromah

№ 7. Белочелият юнак или цената на любопитството.

-Ох, неговта верица!-скръцна със зъби комсомолския секретар-Копелето му мръсно!Само виж как ме е изрисувал!-той държеше в ръцете си карикатурата,където беше яхнал многоглавия петел-змей.
Бедната душа се беше измъкнала от ръцете на злите талъсъми тъкмо на време.Горкичката карикатура чувстваше как се задъхваше и още малко,само още малко щеше да се пресели в мрачното царство на Хедес.А най-лошите слухове бяха,че Хедес беше детрониран и нисък мъж с остри мустачки беше заел неговото място.Първото нещо,което новият Бог на Смъртта научи обитателите на Подземното царство,беше да викат “Хаил”.Който не викаше “Хаил” с вдъхновение или не го произнасяше правилно,отиваше в деветия кръг на Ада,а там вожда на тумбата дяволи беше не кой да е,а юнакът с Петолъчка на челото.

На земята той не можеше да отвори достатъчно концетрационни лагери,но тук имаше предостатъчно място и време.И най-важното беше,че нямаше опозиция.Който се изкажеше срещу неговите методи на измъчвания,биваше попарен с главата надолу в казана с най-вряла смола и сяра.Тези казани носеха звучното име “Гулаг”...
- ...това не е единствената карикатура!-продължи Иван.-Той ми се похвали,че имал цяла колекция от стари забранени вестници и списания отпреди войната.Дядо Лазар,стар антикомунист,ги дал на майка му.Той все още държи един съндък с нелегална литература!
- От тебе ще стане добър разузнавач!-похвали го комсомолският секретар. Югославски доктор Зорге,ловецът на империалистическите агенти!Искам да научиш къде крие вестниците!Подпитай го,на хитро,да не се досети!Искаш ли бонбони?-дон Жуан разтвори хладилника.
- Не,не –спря го Юда Искариотски.-Искам лимонада,ако маже!...
Иван взе лимонадата в една ръка,млечния шоколад в друга и се изниза през вратата.Посещенията му при др. комсомолски секретар започнаха да му се харесват. Всъщност др.комсомолски секретар не беше лош човек...,защото другите го чернеха,той можеше да разбере...,но както и да е...Иван знаеше,че има още скрити империалистически агенти...той трябваше да ги открие...беше нужно революционно бдение...
.....................................................................
- Едно нещо не мога да разбера-двете момчета седяха на пейката в парка и съзаклятнически се споглеждаха-как милиционерите и тайните агенти на ДС никога не ги откриха!?Толкова много пъти ви интернират от едно място на друго и проверяват багажа ви,но никога не са напипали забранените вестници.Какво сте направили?Да не сте ги закопали под земята?
Дани се засмя тихо,но пискливото му гласче се разнесе към другия край на парка.
- Разбира се,че не,глупчо!-той спря да се смее и стана сериозен.-Защо искаш да знаеш?
- Просто...ъ...ъ...-момчето с очилата се запъна,мислейки какво да отговори-просто...съм любопитен!Нищо друго!
- Любопитството не е хубаво нещо!-намръщи се Дани.-знаеш ли приказката за “Белочелият юнак” или цената на любопитството?
- Не съм я слушал!Моля те,разкажи ми я!-помоли го приятелят му.-Дани се изкашля и започна да разказва:
“Преди много,много години в една гора живяло малко момче с неговата майка.”Баща ти почина,преди да навършиш годинка!”-често казвала тя на сина си.В неговите сънища той се явявал ката смел войн,който разпръсква вражески армии с едно размахване на меча си.”Майко-често казвало момчето.-Защо вали сняг през зимата?Защо вятърът свири в комина?Кой запалва нощес звездите по небето?Каде отива реката?Кой беше моя баща?Защо никога не ми говориш за него?”...
“Снегът вали през зимата,защото само тогава е студено-опитвала се да обясни майка му.-Защо вятърът вее в комините-незнам-питай го сам!Колкото до звездите-Свети Петър,райският ключар има кандило и нощно време запалва звездите по небето...”
“Къде са хората от кралството?-продължавало да любопитства момчето.-Каква е тази кула,там долу в равнината?Това ли е столицата на кралството?”.Майка му свивала рамене и никога не отговаряла на тези въпроси.”Какво се е случило с кралството?Ние сами ли сме?Момчето се приближавало до стената и посочвало огромния лък.Той бил толкова тежък,че дори не можал да го помръдне!”Този лък на моя баща ли беше?Той ловец ли беше?”.Майка му само се усмихвала и го погалвала по главата.”Не мога да ти отговоря на тези въпроси,чедо!-казвала тя.-Когато навършиш двадесет и пет години,ще научиш всичко! Но нито ден по-рано!Повярвай ми,това е за твое добро!”
Малчуганът се намръщвал и казвал:”Аз не съм бебе.Вече навърших дванадесет години и искам да ми направиш лък и стрели.Не искам да си пилея времето с четене на книги и бродиране.Аз желая да стана велик ловец като моя баща"-той посочвал лъка и стрелите на стената.
Майка му отказвала,настоявайки,че е прекалено малък да ходи на лов за диви зверове.Когато момчето навършило петнадесет години,то отново настояло за лък и стрели.”Ако не ми позволиш да ловувам в гората,тогава ще се спусна с лодка по течението на реката и никого няма да се върна!”Майка му заплакала:”Моля те,синко.Не ходи в гората,предчувствам,че ще се случи нещо лошо.”Синът й продължавал да настоява.”Аз не съм момиче-мръщел се той-да седя по цял ден в къщи и да бродирам възглавнички и покривки за масата.Направи ми лък и стрели или повече няма да ме видиш!Кълна се в лъка на баща ми,че ще го сторя!”Майка му най-после отстъпила,защото видяла,че синът й е сериозен в намеренията си.От този ден момчето започнало да ходи в гората на лов.От начало стрелите пропускали целта си и то се връщало с празни ръце и засрамено лице.Момчето обаче не се отчайвало и продължавало да се упражнява.От ден на ден ръката му започвала да става все по-силна,а окото му по-точно.И ето настъпил първия де в който улучил една яребица.То занесло убития дивеч на майка си,която тъжно го погалила по косата.От този ден всяка вечер момчето се връщало в къщи с пояс,окичен с убити пъдпъдъци,фазани и зайци.Майка му само го гледала с тъжни очи и тежко въздишала.Късно вечер,след вечеря то заставало под лъка на баща си и се опитвало да го повдигне.Лъкът не помръдвал.
Месеците минавали един след друг.Проливни порои се изсипвали върху момчето,измокряйки всяко пърченце от дрехитему,люти виелици го пронизвали до костите му,а огнените лъчи на слънцето изгаряли кожата му.Една вечер момчето както обикновенно се опитало да повдигне лъка и...о,чудо!Той успял да го разклати!Момчето извикало от радост и казало на майка си.”Майче,помръднах лъка!”Майка му се усмихвала,сваляла лъка от стената и го разпъвала.После тя изкачала на вън и пускала стрелата.Тя минала през стваловете на девет дървета и се спряла чак в десетото.”Когато успееш да направиш същото,значи си станал истински мъж.Аз ще ти разкажа тайната,когато навършиш двадесет и пет години или успееш да прекараш стрелата през стволовете на деветте дървета!"Майка му се усмихвала хитро.Тя знаела,че задачата е непосилна и,че момчето ще трябва да изчака, докато навърши двадесет и пет години.
"Аз ще ти докажа,че съм истински мъж!"-махнало с юмрук момчето и потъвало в гората.Същата вечер то се върнало в къщи с едно малко сърне.От този ден нататък момчето,което било навършило седемнадесет години,започнало да носи в къщи едър рогат дивеч-елени и сърни,дори понякога се връщало с огромно диво прасе.Някой ден,когато времето било ясно,то се спускало до равнината и удряло някоя антилопа.Друг път се изкачвало по скалистата пътечка и прострелвало някоя дива коза.Животът на двете самотни души станал по-лек.Всеки ден майка му готвела вкусни гозби.Сега тя не ходела повече на лов и имала време да се занимава с градината.Няколко лехи със зеленчуци,овощни дървета,дори и малка пшенична нива заобиколила малката къщичка.През студените зимни дни,когато нямала какво да прави,тя изваждала кожите на убитите зверове и започвала да шие ръкавици,шапки и дори направила едно кожено палто за двамата.Когато свършвала с кожите,тя започвала да бродира.”Майче-ти работиш много упорито!-казал младежа.-Трябва да си почиваш повече!Не ни са необходими повече шалов или ръкавици и кожени пълта.И спри с тези карета.Ще си избодеш очите!”Майка му вдигала зачервените си очи и се усмихвала.Младежът ставал от ден на ден все по-силен и повече с лекото успявал да разклати лъка.Когато той навършил двадесет години,майка му изпекла баница със сирене,направила рибена чорба и опекра сърнешки ребра.Накрая тя му поднесла вкусен черешов десерт.”Опитай се да свалиш лъка-му казала тя.Синът й –който сега се превърнал в млад мъж-за свое голямо учудване успял да откачи лъка от стената!Той го задържал за няколко секунди,преди да усети,че го изпуска.”Не мога да го задържа!-извикал той.-Помогни ми!”Майка му се засмяла и го окачила на стената.”Още цяла планина с хляб ще трябва да изядеш и цяло море да преплуваш,преди да станеш истински мъж!”Същата вечер момакът се върнал с огромен глиган,който носел с лекота на плещите си.От тогава майка му започнала да го нарича ”Белочелият юнак”.Годините се търкулнали една след друга и Белочелият юнак се превърнал във висок синеок мъж с красиво лице.Силата му нарастнала многократно и сега дори успявал да разпъне тетивата на лъка.Стрелата му успявала да пробие първите три дървета,но никога не минавала през четвъртото.На лицето на майка му се появили бръчки,а сребърните нишки в косите й започнали да се умножават.Всичко вървяло добре,когато един ден се случила трагедията...Майка му,която отишла да събере дърва в
близката гора се натъкнала на мечка-стръвница.Хищникът,който бил гладувал цяла зима се нахвърлил върху жената и я разкъсал.
Белочелият юнак чул писъците на своята престаряла майка и опънал огромния лък.Стрелата пронизала звяра право в сърцето,но било прекалено късно.Със сълзи на очите Белочелият юнак вдигнал своята майка и я понесъл към вкъщи.Кръвта се леела на потоци от нейните рани и силите й бързо я напускали.”О,майко!-плачел той.-Проклет да съм!Ако бях на близо нямаше да се случи...Ти ме предупреждаваше да не ходя в гората на лов и аз не те послушах!Всеки ден се отдалечавах по-надалеч и по-надалеч,тласкан от моето любопитство!О,моля те,майко не умирай!”Горещите сълзи се стичали по бузите му.Гърдите му се задавяли от хлипове.”Таината на твоя произход е скрита в това съндъче-прошепнала майка му със сетни сили.-Обештаи да не го отвориш дотогава,докато стрелата ти не премине през стволовете на 9 дървета и се забие чак чак в 10-тото!Или докато не завършиш 25 години!Закълни се!”Белочелият юнак се заклел и тя умряла с усмивка на лицето.От болка по изгубената си майка,той изревал така страшно,че всички горски животни се разтреперали.”До ден днешен-извикал той-аз ловувах само за прехрана.От утре обаче започвам да ловувам за удоволствие!”На следващият ден той се отправил към гората,мятаики на рамо лъка на своя баща.Който див звяр се изпречвал на пътя му,падал пронизан от смъртоностните му стрели.Сърни,елени,мечки,вълци,глигани.Дори козлета и малки сърнета.Белочелият юнак не пощадил дори и тях.Оцелелите животни се затичвали вдън гора,където живеела горската фея.През сълзи на очите,те й разказали за за безмилостния войн,който избивал обитателите на Горското царство.Феята се разгневила и се насочила към къщата на ловеца.Тя го заварила да пече един глиган.”Ти ума ли си си загубил-запитала го феята.-Кой ти дава право да избиваш невинните животни?!”-Кой ми дава право?!-изкрещял Белочелият юнак и вдигнал лъка си.-А кой дава право на мечката да разкъса майка ми?!-стрелата му се насочила към гърдите на феята.-Махай се,преди да съм те пронизал право в сърцето!””Нещастник!-извикала феята.-Аз съм полубезсмъртна и човешка ръка не може да ме убие!Само с едно замахване на вълшебната ми пръчица,мога да те превърна в червей или бръмбар.Или може би предпочиташ плъх,защото като плъх обичаш да си пъхаш носа навсякъде!”От края на вълшебната пръчица изскочила светкавица и тя ударила момъка в гърдите.Той изпуснал лъка и се строполил на земята.Тялото му започнало да се смалява и бързо променяло формата си.Ръцете и краката му изчезнали,тялото му се начленило и удължило...и той се превърнал в...червей!”Искаш ли да разбереш какво значи да бъдеш размазан като червей?!-разнесъл се зловещият смях на феята.-Но,не.Ти си достатъчно нещастен,за да те наранявам и аз!Баща ти от 23 години гние подземията на великият деветоглав змей Желязен,майка ти е мъртва,царството ти е в руйни,поданиците ти-изядени от змея или продадени в робство.Кой си ти?!Крал на несъществуващо кралство!”Тя размахала вълшебната си пръчица и 2 светкавици ударили червея-момък.Той започнал да се гърчи и...тялото му приело човешка форма.Белочелият юнак разкършил ръцете си,опипал лицето си, не вярваики че е отново човек.Макар,че бил във форма на червей за само за кратко време,той не можел да забрави кошмарното изпитване да лазиш по земята и да влачеш тялото си.”Никога отново не убивай горско животно,дори и най-дребната буболечка.Ако не послушаш съвета ми,значи че ще завършиш своя земен живот като
червей!”Феята седнала в летящата си колесница,която била теглена от 8 чифта дългокрили прилепи и се издигнала бързо в небето.Тя се смалявала пред погледа му все повече и повече,докато накрая се превърнала с размерите на муха.Накрая напълно се изгубила от погледа на Белочелият юнак.Той отишъл на гроба на майка си и започнал да милва надгробните камъни.”О,мила майко?-плачел той.-Защо ме напусна в мига,в който най-много се нуждаех от тебе?!”Упреците му нито възкръснала мъртвата му майка,нито го накарали да се чувства по-добре.Той паднал в несвяст и прекарал нощта на гроба.На следващата сутрин го разбудило птиче чуроликане.Белочелият юнак разтърка очи и се надигнал.Надгробните камъни си стояли там,където били преди-нищо не се било променило.Майка му била мъртва и той не можал да стори нищо за да я върне към живота.Белочелият юнак си спомнил за предсмъртните й думи,грабнал лъка и се отправил в гората.Време било да покаже на какво бил способен.Мъката му по загубената му майка била толкова голяма,че той разпънал лъка с лекота,сякаш бил детска играчка и пуснал стрелата.Тя преминала през първото дърво,сякаш на неговото място имало восък,през второто сякаш минава през коприна,през третото като през дърво,през четвъртото като през камък,през петото като през сребро,през шестото като през злато,през седмото като през мед и през осмото като през бронз.Срелата продължила пътя си към последното девето дърво,но за горямо съжаление на Белочелия юнак тя отскочила от ствола на дървото,сякаж било то желязо и паднала на земята.Ловецът преди това прекарвал стрелите си до петото дърво,но никога не стигал до деветото!Той пронизъл всичките осем дървета,само последното не успял.”Е,казал си той-последното дърво не е от значение,ако стрелата ми е минала през останалите осем!Аз няма да стоя тук и да си губя времето,опитвайки се да пронижа последното дърво.Чакат ме по-важни неща.Аз трябва да разбера кой е моя баща,аз трябва да открия защо майка ми ме криеше в гората!Къде са изчезнали жителите на кралството и какви са загадъчните кули в далечината?Това се въпросите,които ме вълнуват и аз ще открия тяхните отговори!”Белочелият юнак се върнал в къщи и измъкнал тайнствения съндък,за който говорела майка му.Той бил направен от някакъв непознат метал и повърхноста му била гладка като огледало.Белочелият юнак го огледал внимателно от всички страни,но не забелязал никаква ключалка.”Как ще го отворя?"-зачудил се той и докоснал капака.Неочаквано се разнесло биене на стотици камбани и...о,чудо!Капакът се стопил и приел формата на човешко лице,което проговорило.”Време е да разкриеш тайната на своя произход,Белочелия юнак!Ако си навършил 25 години,постави двете си длани в отпечатъците от пръсти на капака.Ако стрелата ти е пронизала стволовете на девет дървета,счупи я на две и я постави в отпечатъка върху капака".
Ловецът така и направил.Той счупил стрелата на две и я поставил върху капака.И не щеш ли се случило чудо.Когато стрелата полегнала в отпечатъка,проблеснали две светкавици и се разнесъл грамотевичен глас.”Грабни лъка си,Белочели юначе!Побързай?”Юнакът едва успял да грабне лъка и три стрели,когато нова светкавица удари съндъка и капака се отворил.Неочаквано се появил чудовищен вятър и той завъртял ловеца във въздуха.”Затвори очите си-прогърмял отново грамотевичния глас.-и не ги отваряй,докато Повелителят на Южния вятър не те остави на земята!”
Страхотно любопитство обзело Белочелия юнак,защото
усетил,че се понася във въздуха.Той отворил внимателно едното си око и...изкрещял от ужас.Повелителят на Южния вятър бил страшен великан- чудовище.Той имал космата лице и очи с цвета на пясъка.На дългите му магарешки уши висели златни обици,широкият му сплескан нос също бил пробит и се подрънквали няколко златни халки.Вратът му липсвар-главата на великана била набита на грозното му туловище,на гърба на който имал чифт сиви криле.Ръчищата му също били обрасли в косми,а пръстите му завършвали с остри нокти.Белочелият юнак се намирал в една от шепите му,които били толково огромни,че можели да поберат поне десет войни,заедно с тяхните коне!Ловецът погледнал надолу и замръзнал от ужас-от кръста надолу великана нямал крака,тялото му завършвало с нещо подобно на змийска опашка!”Нещастна буболечко!Проехтял гласът на Повелителят на Южния вятър.-Никои смъртен не е видял моето лице за последните 2000 години.Ти наруши забраната и сега се приготви да умреш!Щом изрекъл тези думи великанът-чудовище забил едната от ноктите си в лицето на Бледоликият юнак и той издал нечовешки писък.”Ти си щастлив,че ме погледна само с това око!Ако беше отворил 2 си очи,сега щеше да си напълно сляп,а не едноок!Това е първата и последна услуга,която ти правя,но за в бъдеще ако те видя,ще те убия!А сега се пръждосваи!”
С тези думи Повелителят на Южният вятър оставил ловеца на земята,недалеч от 3 загадъчни кули.Те били същия,които виждал в далечината от върха на планината.Белочелият юнак откъснал едно парче от ризата си и превьрзал раненото си око,от което бликало крьв на потоци.После смькнал лька от гьрба си и се насочил кьм полуразрушената кула,чиито порти били от чисто сребро.Юнакът изкъртил вратата с един ритник и влязъл в двора на крепостта.По полето се търкаляли оглозгани човешки кости,ръждясали брони,мечове с назъбени остриета и пречупени копия с пречупени върхове.Неочаквано върху ловеца паднала сянка.Той вдигнал очи и ...видял огромен пет-глав змей да се спуска с рев към него.”Кой си ти безумнико,който се осмелява да навлиза във владенията на страшния пет-глав змей Сребърен?Дори и Белочелият юнак,който живее в планината,няма кураж да слезе в равнината и да се бие с мене!”.”Тук правиж голяма грешка!-казал ловецът и разпънал лъкът.-Аз съм Белочелият юнак и аз дойдох да ти кажа”Здравей!”.А сега “Сбогом”!-усмихнал се Белочелият юнак и изгледал змея иронично.Стрелата му полетяла и откъснала петте глави на змея.Юнакът отрязъл езиците от главите на змея и ги пъхнал в пазвата си.После той нарязъл тялото му на парчета и го изгорил.Накрая разпръснал пепелта във водите на близкото поточе и слязъл в подножието на кулата.Навсякаде били разхвърляни човешки кости и сеносело страшна воня.Чудовището-човекоядец тук пирувало със свите приятели,разкъсваики нещастните хорица.Ловецът изкочил на вън защото не могъл да издържа повече на вонята и се насочил към втората кула.Тя била по-висока от първата и не не била така западнала.Юнакът изкъртил с два ритника изкованата от мед врата и влязал в двора на крепостта.И тук както преди се валяли костите на нещастните жертви.Ловецът сподавил погнусата си и започнал да се изкачва по витите стълби.Неочаквано се разнесъл плясък на огромни птици криле.Ловецът вдигнъл глава нагоре и що да види:огромен 7-глав змей се спускал от небето.
”Кой си ти нещастнико,койтосе осмелява да нарушава владенията на страшния 7-глав Меден?!-проехтял
гръмотевичния му глас.-Дори и Белочелият юнак се бои от мене и се крие на върха на планината!”.”Същото казваше и брат ти!-усмихнал се ехидно ловецът и измъкнол езиците от пазвата си.-Случайно да ги познаваш?!”.”Къс по къс щете нарежа,на бавна скара ще те опеча!”-изревал люто 6-главия змей Меден и от устата му изкочило огнено кълбо.Белочелият юнак отскочил ловко настрани и разпънал бащиния си лък.Втората стрела полетяла и откъснала до една главите на змея.Белочелият юнак отрязъл отново езиците и ги пуснал при другите в пазвата си.После заслизал надолу и отново се разнесла ужасната воня на разложено човешко месо.Ловецът не спуснал в подземието на крепоста-защото знаел какво ще намери и се насочил към последната кула.Белочелият юнак ритнал веднъж желязната врата и тя се разтресла той я ритнал дваж и тя изкочила от пантите.Той я ритнал за трети път и тя полетяла назад.
Тутакси петлето закукуригало:
”Верният ти пазач кукорига,
Белочелният юнак,пристига!”.
”Млък,нещаснико !-изгърмял чудовищен глас.-Аз не съм сляп!”
Страховитият девет-глав змей Желязен се спуснал от небето със чудовишна скорост.”Ти уби мойте братя-от медната глава на змия изкочило огнено кълбо-но сега наистина ще умреш!Първо ще те одера жив,после ще те опеча на бавен огън!”
”Ц...ц...ц...-зацъкал с език Белочелия юнак.-Ама че сте глупави създания вие змейовете.Освен да ме дерете и печете,друго не знаете.Не мислиш,ли че е по-добре да направиш супа с мене-имам доста вкусно месце!Между другото,твоите братя също бяха гладни,но се задавиха от един голям кокал и трябваше да им помогна!”
Белочелият юнак бръкнал в падвата си и измъкнал езиците на змейовете.”А сега,приятен апетит”-усмихнал се той подигравателно и разпънал верния си лък.Полетяла третата и последна стрела.Тя откъснала осемте глави на змея и стигнала до последната,деветата му глава.Тя била желязна и в нея била душата на змея.Той щял да живее до тогава,докато деветата му глава е жива.В нея имало малко ковчеже,а в него-глиган,в глигана-лисица,в лисицата-гълъб,в гълъба-яйце,а в яйцето-пиле.Белочелият юнак трябвало да отреже желязната му глава и да разбие желязното ковчеже.От вътре щял да изкочи глигана.Белочелият юнак трябвало да му отсече главата с един замах преди острите бивни на чудовището да му разпорят стомаха.От трупа му щяла да изкочи лисицата.Ако успял да я убие,от нея щял да изкочи гълъб и да полети във висините.Дори и Белочелия юнак да услеел да прониже гълъба,от него щяло да падне яйцето.Черупката на яйцета била от син планински кристал и едва ли било по силите на ловеца да го разчупи.
Ако успял да разчупи черупката,можел да откъсне главата на пиленцето и едва тогава змеят щял да умре.Стрелата стигнала до желязната глава на змея и със”зьннн”отскочила от нея.По същият начин стрелата отскочила от ствола на деветото дърво,което също било желязно!”Ти не завърши своето обучение!-засмял се железен и докоснал шиите си с огненият си пръст.после той поставил отрязаните си глави на място им и,о чудо,!Те зараснали,сякаш нищо не се било случило!! Страшният 9-глав змей железен се приближи до Белочелия юнак и просъскал:”Слушай,юначе,бъди радостен,защото ще ти удължа живота.Промених решението си!Първо ще изям баща ти,а ти ще гледаш от страни как го печа на жаравата!После ще изям и тебе!И от всичките ти братовчеди и чичовци,които изядох,най-вкусна беше младата ти
братовчедка Зина,принцесата-войн.Дори се посладих и с нейната спътница.Той протегнал ноктестата си лапа и зграпчил юнака за гърлото.”Направи съдбоносна грешка,юначе-поклатил с желязната си глава съжалително змея.-Ти трябваше да изчакаш до 25-тия си рожден ден и да разбиеш кристалния талисман от ковчежето.Щеше да се появи Кристален дух,който щеше да ти изпълни едно желание.Ти можеше да го помолиш да ни прогони от царството ти и ти можеше да освободиш стария си баща от подземията.Майка ти щеше да е щастлива,бащати дваж повече.Но ти се подаде на любопитството си!Сега е време да платиш цената за своето любопитство!
Желязен го завързал за един кол и слязал в подземията на кулата,където държал окован крал Храбросеч.Кралят едва пристъпял на краката си-змеят-мъчител му давал храна от време на време и той бил станал кожа и кости.От 24 години той не бил постригал косата и брадата и те се влачели по земята.Величествените някога дрехи се били превърнали в дрипи,от които се носела страшна воня.Когато пристъпял веригата му се влачела по земята и дрънкала.
“Е,старче!-подигравателно се усмихнал страшния 9-глав змей Желязен.
-Дойде време да видиш сина си.Той е израснал голям и хубав момък,дори е и донесъл твоя лък.Той дойде да те спаси:Какъв смел син имаш,завиждам ти!”Сине,оживях да те видя!”Той се спуснал към него да го прегърне,но змея го спрял.”Колко трогателно,направо ще ми покъртите сърцето!”Е,в този случай ще ви сложа заедно на скарата-баща и син.Ще можете да си поприказвате,да си побъбрите.Толкова години не сте се видяли,толкоз неща имате да си казвате!”
Безжалостното чудовище поставило двамата мъченика на огнената скара и във въздуха се разнесла миризма на печено човешко месо.Ето какъв бил краят на младия принц,който първо изгубил лявото си око,заради своето любопитство,а после заплатил с живота си!”
Е,това беше приказката-завърши Дани.-Видя ли приказката цената,която принца трябваше да заплати за своето любопитство!Така че не бъди любопитен като него!
-В някои случаи любопитството може да ти донесе беда,но в други може да ти спаси живота.Аз също ще ти разкажа една приказка.Тя се казва:”Когато Боговете ходели по земята”.
Иван се изкашля и започна да разказва...



© Kolio Karpela Всички права запазени.