автор: radi_radev19441944

Многобоят постепенно се превръщаше в двубой. Другите участници един по един се оттегляха не успявайки да издържат на наложеното темпо и за финала се оформи елитната двойка състезатели. По точно елитния състезател бях аз, а другият- някакъв невзрачник- аматьор, когото не бях виждал до сега на подобни мероприятия.
Прочее, регламентът на състезанието беше категоричен. Имаш право да пиеш колкото ти позволяват възможностите бокал след бокал, но без да ставаш от масата, а журито следи за спазването на правилата и записва бройките. Накрая печели най- добрият- тоест АЗ. Ставаше въпрос не само за издръжливост от напиване; проблемът беше, че нямаш право да ставаш от масата по никакъв повод и в момента в който направиш това, например, за да отидеш до тоалетната, отпадаш от състезанието. Разбира се, не можеш и да си свършиш работата под масата, защото следят зорко и веднага те декласират.
А наградата не беше за изпускане- цели два стотака плюс още две каси бира Каменица.
Ами то това си е цяло богатство.
Бройката на участниците не беше ограничена, нямаше предварителни кръгове за отсяване, поради което на площада се изсипа и куцо, и сакато с надеждата да грабне голямата награда- като почнеш от кварталните пияници и свършиш с целия градски елит барабар с кметската управа.
Що се отнася до фаворитите, те се знаят предварително. Най вече и преди всичко поне до сега на върха съм бил аз, а след мен няколко приятели с изявени качества- тоест- категория над сто и четиридесет килограма, бирени коремчета, кръвясали очи и биволски сърца. Тук няма лабаво, както викаше един нашенец.
Както и при предишните турнири, така и сега всички очакваха аз да се наложа убедително или при неразположение, някой от досегашните ми подгласници, но този тук никой не го туряше в сметките. Някаква нескопосана гротеска.
Състезанието започна както му е редът с кратко слово на кмета, кратко слово на директора на пивоварната и кратко слово на председателя на клуба на алкохолиците, който накрая изрева приветствено: „ Да живее България!” и се стовари от трибуната пиян кьор кютук.
За целта беше оборудван огромен импровизиран бар. От едната страна на бара бяха наредени участниците, а от другата персоналът и строгото жури. Публиката- заела всички останали маси по градския площад непрекъснато скандираше имената на участниците и консумираше усърдно от благата на Бакхус- тоест пловдивска бира направо от буретата.
Както вече споменах състезанието започна съгласно предвижданията. Скоро фаворитите, между които и аз, дръпнаха решително напред и се очертаха остри повсеместни сблъсъци на квартално и индивидуално ниво.
- Ти ли ще ме победиш, бе ливадо- ежи се нахъсено един от лидерите срещу персоналния си съперник- тулуп към сто и петдесет кила- ти винаги си ми бил в малкия джоб. Може с една чаша, но ще съм отгоре.
- Този път ще ми гледаш подметките- отговаря убедено тулупът и навдига бокала с пловдивско пиво.
- Я го вижте тоя, бе – реве гръмогласно друг юнак от другия край на бара- той с лимонада се напива, седнал с мене състезание да прави по надпиване. Ами аз цяла кофа предварително да изпия пак ще спечеля състезанието. Какво си мислят тия аматьори, бе Боже!
- Кой, аз ли съм аматьор, бе боклук! Аз тебе от сън да ме вдигнат, и ще те бия на всичко; излизам ти на четиридесет и девет олимпийски спортове, заедно с надпиването.
- Олимпийски спортове ли? Че що не отиваш тогава да гониш „Михаля”, ами си седнал тук между мъжете?
И така нататък… Тези персонални двубои естествено бяха оцветени с безброй реплики, дуплики, закани и най- вече псувни. В употреба влизаха запасите от целия фолклор.
Но в края на краищата, както вече споменах, всички случайни състезатели бързо отпаднаха от голямата борба и останаха само фаворитите.
Които също един по един се изнизаха по посока към тоалетните. Едни тичаха, за да не се напикаят по пътя, а други едва влачеха туловищата си. Добре, че обществената тоалетна наблизо функционираше пълноценно. И съвсем накрая се оформи финалът: аз и онзи невзрачника.
Гледам го този моя съперник и се чудя. Нищо и никакво човече, а пие като змей.
Къде го налива нямам представа. Наблюдавам да не би да изсипва по земята или в някоя дупка, ама не- всичко налива в гърлото. Аз самият виждам зор и мехурът ми ще се спука, но нямам намерение да се предавам на този аматьор. Второто място никак не ме устройва. Наградата е значително по- малка, а освен това авторитетът ми на шампион се срива тотално. Не мога да допусна подобна безотговорност.
Съперникът ми- вече споменах- нямаше физическите данни за шампион. Обикновен гърбушко, я има, я няма петдесет, шейсет кила. В сравнение с него аз съм същински Голиат- поне тройно по- тежък, а освен това стажът ми на бирен шампион е дългогодишен- още от Татово време, когато Каменицата на вкус не беше по добра от магарешка пикня. Изпивал съм каса бира с тава кебапчета само с едно ставане от масата до тоалетната. Но без ставане е невъзможно. Пробвал съм.
Моят приятел Маню от Кючук Париж, дето лани умря, се справяше с две ставания.
Бай Вътю тулупа- бог да го прости- също стигна до две ставания. Гочо тъпото от Цалапица се опита да преодолее бариерата, дори се хвана на бас, но накрая се напика под масата.
Единствено аз съм стигал след много тренировки до едно ставане и това според мен е абсолютен рекорд. Правил съм справки в книгата на Гинес.
Този с нищо нe впечатляваше. Дребна и неприятна личност. Пиеше спокойно, дори замезваше, докато аз едва се сдържах да не се напикая и все се хилеше. На всичко отгоре като някой елитен спортист беше се домъкнал с анцуг и маратонки. Все едно ей сега ще хукне да се надбягва. Представа си нямах за какво му е този спортен екип. Анцугът му- още в началото ми направи впечатление- беше много особен. Изглеждаше плътен и дебел като за през зимата . Чудя се къде се е помъкнал посред лято в жегите с анцуг. Ами негова си работа.
А иначе си личеше, че е много пиян, защото очите му не можеха да се фокусират и блуждаеха в пространството като на лунатик. За разлика от него аз не бях много пиян, но ми се пикаеше жестоко- нещо което съгласно регламента ме поставяше в неизгодно положение. Реших да го атакувам психологически:
- Момче, не виждаш ли, че вече береш душа, бе? Защо още се натискаш?
- Кой аз ли бера душа, бе- изломоти несвързано онзи и лигата му се проточи над чашата- ти гледай себе си, да не се изпуснеш под масата!
И се захили с единствения си оцелял зъб – горен, ляв, кучешки… Мамка му! Тук нещо става. Ще загубя борбата и ще стана за резил.
- Давай, Радо!- реве половината публика; това са все мои фенове и приятели.
- У у!- реве другата половина от публиката- Я се виж толчав мъж си, бе! Да допуснеш да те бие този аматьор.
Грабвам бокала и наливам: къл, къл, къл, къл… Налива се като в къртичина, но зорът е голям. Къл, къл, къл, но мехурът ми ще гръмне. Няма как да го пусна под масата . То ще потече чак до публиката и ще изцапа плочките пред кметството.
Онзи също вдига бокала и налива: къл, къл, къл, къл…Главата му почва да замята и да се тряска по масата , но налива. Погледът му блуждае, лигата му се завързва на възел, но налива. В следващия момент се ухилва блажено.
- Момче, ще вземеш да пукнеш бе- констатирам аз- после ще ме гризе съвестта цял живот.
- Ти не се притеснявай- плюнчи се онзи- имам уговорка със Свети Петър да ме чака горе с каса бира и тава свински наденички.
Е не можах да издържа повече. Хукнах към кенефа с разкопчани гащи под воя и дюдюкането на развеселената публика. Обаче облекчаването беше страхотно. Сетих се за сентенцията на един мой приятел, който твърдеше: „ Няма по- голямо удоволствие от това да изпиеш кофа бира и да се изпикаеш”. Прав е.
Ами станалото- станало. Загубих безславно състезанието и се наканих да изчезвам. Не ми трябва втора награда. За един бивш шампион това не е награда. Нито ми се щеше да му стискам ръката на онзи; то само това липсва. Възнамерявах да си тръгвам, но влетяха приятелите ми и ме задърпаха.
- Ти си луд човек! Как ще си тръгнеш така и ще зарежеш наградата? Какво като е второ място; все ще дадат нещо за пиене. Замъкнаха ме насила до официалната трибуна. Вървях като препариран под подигравателните погледи на публиката ; наистина загубата е неприятна.
- Хе, хе , хе- ето го онзи бившия шампион…
Идеше ми да потъна в земята. Насила ме качиха на трибуната и ме наредиха на стъпалото за второ място. Веднага след това се появи и новият шампион, съпроводен от овации и аплодисменти. Не можеше да върви и го влачеха нагоре по стъпалата. Хеле го домъкнаха и го нагласиха на пиедестала, който да сега неизменно беше предназначен за мен. Един го поддържаше отзад да не падне.
Появи се и председателят на журито, също така съпроводен от аплодисменти. Носеше орден, нещо увито в плик и след него някакви юначаги мъкнеха каси бира-
част от наградния фонд. Две за него, една за мен и една да третия участник.
Започна награждаването. Председателят обяви имената на победителите малко фъфлейки и поднесе наградите както следва: най-напред за третото място каса бира Каменица- светло. После второто място- тоест- аз – също каса бира и специална грамота и накрая за шампиона две каси, нещо в плик и орден за заслуги. Това пък от къде го измислиха?
…Но поднасяйки ордена с леко разлюляна крачка председателят внезапно се спъна в едната каса, залитна и се вкопчи в анцуга на победителя. В следващия миг анцугът се смъкна, нещо изпращя и от там като из ръкав потече на вълни по трибуната шумейки, плискайки се и пенейки се поне една кофа урина.
Експертите установиха, че анцугът има двойно дъно.

Р