автор: Obgru6tane

Ах, ти малко мое споменче. И ти, малка моя душице, все още давеща се в многото малки емоцийки. Кога се случи това. Кога и поредната капка кръв се превърна в последната, кога аз се превърнах в малкото сиво човече, вкопчило се с тънките си изранени пръсчета в онова, същесвтуване наречено. Съществуване, погубило и малкото жълто, синьо и смислено, оставащо в дните на объркания човек.

С карфици забодено, още виси онова списъче в мислите ми…Там, незаличени останаха всички следобеди на безцелни лутания ръка за ръка с щастието ни, мирисът на косата ти мокра, тишината на стаята, в която разлиствахме илюстровната книжка на желанията си, чаршавите, които още помнят, макар и намирисващи на прах и омекотител…
Не помня вече защо си тръгнах, твърде бързо поисках да забравя слабостта, която никой не признава за присъща. Но още се сещам понякога колко трудно бе да скрия остатъците от себе си в два куфара без да взимам нищо, за тебе напомнящо.И още се сещам понякога за тихата безсърдечност на непонзатия свят, който съвсем не държеше да ме посрещне с "чувствай се като у дома си". И още се сещам понякога, че това бе взаимно. Но вече нищо няма да забравям. Нито сметката за кутията цигари и двете кафета вчера, нито ограничеността на страхливата си същност. Ще помня най-много вината си и на олтара на миналото ни ще пренасям в жертва безсъние и самота, заклани със болка, а след това нежно разфасовани на порции.
Не знам къде остана ти, мое мило малко споменче. Не знам коя, наместо мене, подари ти смело себе си. Не знам имената на синовете ти, не съм разрясвала косите на дъщерите ти. Не знам какво им пее майка им за приспиване. Но която и да е нежната и песен, дано да бъде дълга, и да я чуя някога там, свита на ъгъла на легълцата им, като дете твое да я слушам, а после, безплътна и рееща се, да се сгуша, третата, в леглото ви.
Бълнувания, бълнувания, заместват днес спомените забравени, и текат в тялото ми наместо кръвта, отдавна съсирила се.