автор: adito

Ела, ти моя любима,
ела, глупава скитнице,
ела във моята зима,
ела, бъди ми съратница…
Ела, Любов…

Здравей, от толкова време
не сме се даже засичали,
няма те тебе, няма ме мене,
на непознати сме заприличали…

Как си? Разправяй!
Още ли лудостта те привлича?
Още ли търсиш си някого,
който да те обича?

Аз ли? Аз съм нормално…
Живея си глупаво, както преди,
и всичко е толкова сиво – банално,
откакто замина си ти…

Да, вярно, Самотата ме искаше,
обаче, познаваш ме ти,
за нея даже не ми стискаше…
Глупаво много, нали?

Изпуснах момента, изпуснах си времето,
да ти кажа тогава едно,
и нося товара, и нося си бремето
за мълчанието мое, Любов…

Е, тръгваме? Не, остави,
сметката аз ще платя…
Премного платих и още ще плащам
за моята жалка душа…

Излизаме бавно и тръгваме тихо
поели по пътя в снега…
На пряката вляво ти ще завиеш,
а аз ще заплача в студа…