автор: adito

Прегърни ме, Любов моя, прегърни ме! Искам да почувствам, че живея!...
Вечери като онази бяха вълшебни. Чуваха се само песните на щурците, които в моето съзнание и наранената ми душа отекваха като най – тъжното, което може да се чуе на този свят. Но само в моето. Как ли звучаха за останалите? За онези, които можеха да почувстват, че живеят? Ако можех да погледна дори за миг в нечие чуждо съзнание, да почувствам топлината на нечия чужда душа… Това би ми върнало живота… Поне за миг…
Вървях си из алеите… Безпътно… Безцелно… Газех по мокрите листа, наскоро окапали от дърветата и от това ме болеше… Мислех си, че тъпча сълзите им… А това е жестоко и безсърдечно. Но тогава бях жестока… И ранена… Тогава, когато уханието на дъжд пронизваше сетивата ми толкова силно, че не знаех дали не съм дъжд… Дали не падам бавно върху мъртвите сълзи на дърветата и не ги обгръщам в нежна прегръдка… Но не бях… Бях сянка… Без име… Без път… Без посока…
Започна да ръми отново… И измежду тихия звън на капчиците чух стъпки… Дали не бяха моите? Не, не бяха. По една от алеите двама души вървяха мълчаливо, сподавили думите, скрити под един чадър… Момче и момиче… Спряха точно пред мен. Не ме ли виждаха?! “Ах, как искам да чуя нечие съзнание!” – помислих си.
“Прегърни ме, Любов моя, прегърни ме! Искам да почувствам, че живея!!!” – чух шепот. А никой не говореше. Треперещ глас на момиче го крещеше в съзнанието ми. А те стояха и се гледаха все така… Все така… Бе гласът на момичето. Нейните мисли, слети с тихия ромон на дъжда… И аз ги чувах… Но тя не се осмели да проговори…
Каква болка почувствах тогава! В онази вълшебна за всички влюбени вечер…
“Прегърни ме, Любов моя, прегърни ме! Искам да почувствам, че живея!” – чух се да казвам… Не знаех къде съм… А бях в парка, под един чадър, с някого, когото обичах, в една от онези вълшебни вечери, в които чувстваш, че живееш.