автор: AIS

Такъв, какъвто те намери душата ми днес,
не знам дали искам да те познавам.
Познавах достатъчно много от теб.
Стига ми времето, в което си бил любов.
Изгладих твърде много дрехи на лъжата,
провождах те с целувка, за да флиртуваш
и да спиш като за първи път с истината.
Износих толкова куршуми в тялото си
от изстрели, изстрели, изстрели,
че се чудех по каква повеля оставах жива.
Бях любезна по правилата на душата си,
която никога не пита защо си тръгват от нея.
Бях мълчалива като виновна и като невинна.
Бях твоята хитра безсмислица да разделяш
неуспехите и успехите ми от мене,
за да не зная накрая точно коя съм.
Бях луда не, защото (аз наистина съм луда!),
а защото необходимата ти моя лудост
трябваше да е неназовима, недоказуема.
Бях луда, защото така трябваше.
Иначе нямаше да мога да те понеса
и нямаше да съм оправдание за всичките ти
страсти, грешки и капризи, които
бяха изречени изкусно като мои неведнъж.
Бях четвърт очарование, четвърт любов,
четвърт щастие, от всичко красиво по малко,
за да остане многото за пилееене
по онази, която ще те лъже, че светът си ти.
Бях часовникът, който вече не носиш
Аз, знаеш, ненавиждам часовници!
Може би затова трябваше точно аз да бъда
часът ти за завръщане, сервираната маса,
свещите на нея, всичко познато до болка.
А аз никого никога не съм викала при себе си,
защото никъде извън любовта не съм тръгвала,
никъде не съм пристигала неканена,
дори никого не съм си позволила да чакам,
за да не се чувства длъжен да се завръща.
Нищо не съм искала, освен очите на истината.
Те вече ме гледат със смутен от голотата поглед,
който виновно ми подсказва, че
половината свят неизменно започва от лъжата,
но отдавна не може да се побира в нея
и всеки момент ще избухне като бомба
в някой някъде навън. И този някой ще съм аз!
Бях добра мишена, мълчалива и несигурна.
Но вече дори това не съм, защото
повърхността за прицелване е полужива.
Достигането на истината е почти като
достигането на лъжата, но в обратна посока.
Говоря ти за другата посока на света.
Така той неизменно се разделя на чист и нечист.
Някога един горделивец ме беше попитал
какво бих направила за един мъж.
Отговорих му чрез свободата, която усещах,
че не бих протъркала и чифт подметки.
Затова ли имам толкова нови обувки, скъпи?!
Прощавай, но довечера ще танцувам с тях
върху лицето на своите измислици
и върху крилата на твоите илюзии за полет.
Смърт е, любими, лъжата винаги е смърт.
Просто беше време да ти го кажа,
от което не произтича нищо. Само това,
че ще бъда повече от всякога душата си.
Разбираш ли сега защо са ми нови обувките?!
Не от липса на истинските мои пътеки.
Не и, защото те са вечно невидими и трептящи.
Защото те пропътувах, любими! Отдавна...
И няма как да не ми е тъжно днес.
И няма как да не ми е весело.
Най-накрая ти се усмихвам до болка любящо,
но твърде, твърде невлюбено и ти казвам:
обувам новите си обувки за своите си пътища.