автор: whitetomcat

Този път заедно взехме решение.
Не бива:
- да пренебрегваме неудобствата
- да пресичаме своите пътища
- да си крадем взаимно надеждата.

И това да продължи,
докато ни принуди времето
да тръгнем един към друг
(сякаш връщане от заточение),
за едно... нежелано участие,
(от страха на сърцата ни),
но все пак – в среща.

(Доказателсто, че е грешка
да се луташ из другия „аз”,
че така губиш право на действие
е може би фактът,
че някъде,
далеко от мен,
под невъзмутимите борове,
които преплели са себе си
във водите скучаещи,
и ти своите печални очи
като мене затваряш.)

...Както си стоим така,
със затворени очи,
мълчаливи,
слепи за всеки,
за всичко,
за света, който на всеки от нас
- отдавна без другия -
неотклонно омръзва,
дали не разбираме?: .
- да не пренебрегваме неудобствата
- да не пресичаме своите пътища
- да не си крадем взаимно надеждата,
е първото нещо,
което направихме
заедно.


Варна, 1972 г.