автор: Lachistata

Не искам да те помня
в ръждивата отсянка под капчуците,
които, заедно с дъжда, бягат във прозорците
на тези скучни, тъжни влакове,
изстреляни от нищото без време.
Не искам да те помня
в сивкавата пара на задушна кръчма,
приведен над поредната карикатура,
потънал и далечен,
свит до болка в себе си,
чертаещ нервно окончания от мисъл.
Не искам да те помня
в лепкавото утро, надвесено до ужас,
разхълцано като фалшив оркестър
от хаотично бягащи автомобили,
бездушно бързащи за някъде...
Така обичам да те помня-
толкова успокоен
в креслото на изгубената самота,
с лукавата усмивка-
миг от теб самия,
с ръцете си раздиращ
бледите платна от минало.