автор: Bonnka

Петък – вечер за пиянство и изневери. Така е казано. Не е задължително да е в този ред или в този тандем. Поредното женско събиране.
Отдаване почитта към водката!

Влязоха шумно и поразително, порядъчно сръбнали. Намериха си тиха маса и буквално се изляха на нея, в плен на алкохола и леките наркотици. Предизвикателни и диви.
Танцуваха на масата и покрай нея, сякаш дансинга се бе пренесъл там.
Литри водка се разливаха по чашите и извън тях. Бяха обичайно освободени.
Той проследи влизането им. Не си откъсваше очите от нея. Дойде и седна близо, гледаше я втренчено, без думи.
- Питала си за мен.
Тя се обърна, като напрегна сили да си го спомни.
- О да, не те познах, направих те на брат ти.
- Не си приличаме – присви очи.
- Не може да бъде, мислех, че сте еднакви - лигавеше се с него но изобщо не й дремеше. Той наклони леко главата си и бавно смъкна блузата й, като прокара пръсти по татуировката, към средата на гърба, без каквото и да е било обяснение, почти я съблече.
- И, какъв е проблема?
- Искам да й направиш сенки. - тя дори не го погледна
Той продължаваше да шари с пръстите си по млечно – бялата й кожа, все едно търси мястото на начало или край. Арабски символ.
- Сега ли ще я почваш? – усмихна се с един такъв поглед, все едно той я забавляваше, а като прехапа устни, го накара да настръхне.
- Защо не дойде, аз да ти я направя?
- Еми ти беше в странство – тя вече се смееше със звънливия си смях - знам че ти си най-добрия, но така се случи.
Той я гледаше с очи черни като тъмното, без да мига.
- Ако си готов може да тръгваме – прибра си цигарите и стана, не се обърна, никой не я повика.
- Странно как заряза пиенето и компанията – вървяха един до друг почти опрели раменете си, еднакви.
- Ти ще си завършека на пиенето и компанията.
Мълчаха и вървяха. Не попита къде живее, нито има ли приятелка. Просто вървеше до него и мълчеше, той също.
Стигнаха. Неугледна къща с порутена ограда, липса на всякаква поддръжка. Стаята му беше разхвърлена, но чиста. Стените....Cannibal Corpse, Ministry, Gwar, Dead Kennedy’s, System of a Down. Обичайно, не си и представяше да слуша – Азис или Борис Машалов.
Хвърли си якето на леглото и си съблече блузата. Седна, запали цигара. Беше готина, доста по – голяма от него. Излъчваше някакво абсолютно безразличие,стоманено присъствие, беше доста странна. Чудеше се дали първо ще я татуира или първо ще се чукат. Чувстваше някакво неудобство, притесняваше го, беше като ученик, все едно му бе за първи път.
- Първо ще пием, остави чукането, може да дръпнем и по една…пътека – пак влезе в мислите му, как го правеше.
Извади найлоново пликче – доста странна опаковка.
- Недей, не ползвам тази дрога, нека само пием и да свършим с работата.
Тя го върна в чантата, извади гребен, среса се. Извади огледало, после го прибра. Върза си косата.
Той пусна музика. Музика – нелепо определение за това, което свиреше, но й хареса:
Are you thinking of me like I’m thinking of you?
Are you all alone? If not, with who?
If you still had legs would you be walking out on me?
If I unlocked the chains would you stay?
My love is like your stench, it grows stronger everyday.
Will they ever stop talking about you and me?
Работеше без думи, само пиеше и дупчеше и дупчеше и дупчеше. Тя нищо не усещаше, никаква болка, не бе изненадана, от години не можеше да почувства физическата степен на болката. Странно спокойствие я обхвана, една топлина, толкова отпускаща и мека.
Малкия си го биваше, беше доста необичаен, един такъв самотен и с толкова тъжни очи.
Лежеше по корем и все едно не беше тук върху леглото му, в дома му. Когато затвориш очите си, виждаш че истинската същност на нещата е зрелищността им. Необичайност. Вчера и утре няма. Минало и бъдеще – неосъзната илюзия. Бъди сега.
Толкова гладка кожа, на места лунички, и един странен белег като сърп може би от изгорено. Искаше да я докосва, да покрие тялото й със собствен аромат. Искаше да я има, желаеше го истински, до страх с нерешителност. Не искаше да я има сега, не точно в този момент, по точно искаше, но се страхуваше, че ще е само това, че след това ще бъде само спомен, а той искаше да има не тялото й, искаше да има мислите й, погледа, искаше тя да прехапва устни за него, да го харесва, искаше тя да го обича. Нищо друго не би могло да го задоволи.
- Не го мисли, аз никога не бих могла да бъда твоя. Увредена съм, не мога да се влюбвам. Знам как да те изчукам, но не знам как да те обичам. От много години не мога да обичам така все едно не съм била наранявана. Не мога да прощавам. А в любовта това е основата.
- Опитай, нищо не губиш, губя само аз. Четеш ми мислите, побъркваш ме. За първи път те видях преди четири години, едва ли ме помниш. Но остана в мен, завинаги.
- Al-abad. Знаеш ли идвам от нация, която се връща към светлината след години на мрак, която е изпълнена с противоречия на духа, и с нещо много по – важно от интимност и любов.
- Какво означава тази татуировка, преведи ми я – арабски или…
- Фарси.
- Това персийски ли е?
- Не се превежда – има силата на съдбата. Ако ти я преведа ще е безсмислена.
Тя лежеше по корем там на леглото му, с леко притворени бадемови очи, отсъстваща, останала единствено материя. С толкова светла кожа почти прозрачна с потънала в сенки персийска дума.
- Ще те чакам, когато освободиш сърцето си и душата, и когато си позволиш да обичаш, аз ще бъда там за теб.
Той говореше толкова тихо като шепот а можеше и само с мисъл, и без друго тя знаеше какво мисли – поемаше кървавите сълзи с които раната плачеше с устни…
- Аз съм спомен, малкия. Не разбираш ли? Завинаги… . Al-abad.