автор: prizracheto

И тази нощ е жалка,
побиват ме тръпки от нея...
Не искам вече да зная къде си,
и за тебе все някога ще спра да копнея!
Обиждаш с лъжите си мене-
онази дето на всичко беше готова!
Ах, само като се сетя, че нявга,
за тебе влизах и в гроба!

Студено е тука във пустата стая,
навън е толкова тихо.
И странно не чувам дори,
кучетата да лаят, заглъхнали само издават
се старите улици-нечисти!
Затварям очи и потъвам във мисли,
отново водещи към тебе!
Не искам пак всичко да си остане безмислено,
един живот ще си отиде без време!

Желаеш от мене да съм вярна и честна,
а ти всъщност какъв си?
Дали зад очите тъй- светли, големи
не криеш за другата мисли?
Незная, и нищо не искам да зная,
димът се превръща във облак
от чувства....
Дали сега вместо за мен да се сещаш
прегръщаш душата и бездушна!

Прочетеш ли тези редове отново ще кажеш:
"Ами хората какво за мен ще си помислят?"
И вместо да попиташ как се чувствам и защо
съм такава, ще ме нахокаш безумно безчувствен!
И аз ще заплача с горчивите сълзи,
с които съм свикнала вече!
Моля те помисли си тогава дали
със тази болка човек издържа вечно!

И не веднъж си казвал, че съм силна.
Че ти на мое място би предал се!
А знаеш ли какво е да обичаш,
без разум на един човек отдал се?!