автор: Nadya

Ъглите на деня се разпадат
и засилват трептенето в погледа,
исках, много исках, но пръстите ми са студени.

През прозореца надникна птица,
заби клюна си дълбоко в мрежестите пори на самотата
и сега полетите ми са излишно ненужни,
забравям понякога да се движа, забравям, че ме има.

Заглеждам се в облаците, никога не остаряват,
правят любов над птицата и винаги са различни,
плуват в синьото и ми се усмихват.
Защо не мога като тях или като синьто?
Студено ми е когато се опитвам да съм.

Крехката трева е избуяла и храни птицата,
а тъгата се е скрила в островърхите й краища,
затова песните притаили се в клюна й са тъжни.

Лятото се промъква на пръсти тихо и нежно,
въпреки вятъра, напук на затворения прозорец.
Топли, но не и моите обездвижени пръсти,
исках, много исках да събера оставащите минути деня.