автор: Dimi

По бръчките на лявата ти буза
изгряват непогалени върби,
моравата под тях ме неначува,
а аз запалвам полъха й с бриз.
По бистрите ти плачещи поречия
привиждам кораби от лавър млад,
а уличките в тях са на изчезване,
до утре ще са чисто езеро.
И бавно изоставам във очите си,
а в твоите съм песен на пейзаж
с объркани сезонни чучулигия -
палитра съм за бременни пана.
В завоя на прибраните ти устни
потъвам, коленичила в прибой,
усещам наплодените ти мисли,
по скулите, по тялото, във мен.
И ставам уязвима до чудатост,
смалявам се на малко петънце,
сълзите ти, сълзите ти ме парят,
горчат като лечебен еликсир.
И искам да съм камъче в ръката ти,
хвърчилото, онази дребна вещ,
от чийто звън пораства ти сърцето
и няма как пороя си да спреш.