автор: miglena

Плащеница в пурур нямо се раздипля
върху плещите на молеща се гургулица.

Кръстоочие на слепи ангелски ръце и
огнедишащ взор на простосмъртно дете,
прогледнало през процепа на зачатието.

И отжигосващо просъсква дамоклевият
въпрос - а какво се случва след смъртта?

Нищо особено. Няма те тук, а останалото си е
същото. Идваш на този свят гол и сам, така
и отпътуваш. Светлосянка от недомечтаност.

Само сътвореното от теб остава на земята. Като
твой храм на въплътените обич и вяра. Вечните.

И ако някой ще се моли да живее мечтите,
твоите, недосбъднатите, не ще си изчезнал.
Ако и от отвъдното вдъхновяваш – ще бъдеш.

Би ли се вгледал с очите на Господа в своите
човешки, ежедневни дела ... Има ли те наистина?

Или превръщаш вълшебния дар, наречен
напосоки живот, в глухарче, оголяващо под
камбанните въздишки на вятъра на времето.

Би ли се вслушал в своите молитви – умееш ли
да искаш здраве и благополучие за другите?

А за себе си да желаеш само повече любов ...

Тогава въпросите ще занемеят, а тъгата ти
ще се слее с пурпурната гургулича сянка

... и може би дори Божи пратеник ще ти се
усмихне, в кръстослятие на траекториите ви ...