 |  Внезапно поисках – същински младеж –
сърна да отстрелям, че беше сезонът.
Приготвих се в стойка – разкрачен стоеж
и пушката вдигнах – със двата патрона.
Наведох се леко напред, като лъв,
сърната е близо, почти я целувам.
Очите ми, ярко червени от кръв,
на топли кафяви очи се преструват…
Ще гръмна, си рекох, ловец съм, нали,
прибързах и лошо прикладих чифтето,
та пушката ритна…
Сега ме боли.
Не рамото. Чудно!
Боли ме сърцето.
Публикувано от BlackCat на 02.07.2007 @ 10:49:16
| Рейтинг за текстСредна оценка: 5
Оценки: 2
 Отдели време и гласувай за текста.Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай. |
| "На лов" | Вход | 7 коментара (15 мнения) | Търсене в дискусия | | Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание. |
Re: На лов
от pc_indi (pc_indi@abv.bg) на 02.07.2007 @ 15:36:47
(Профил | Изпрати бележка) http://indi.blog.bg/ | :)) То този- лирическият, в тая гора, с тоя разкрачен стоеж...добре се е разминал само със сърцето!:))) Че какви елени има!...:))) Не е лесно дивеч да се лови! Виж, патици, гъски.. те летят бавно и тежко- по- може да удари!:)))
А раздела и той като дивеча:))
Поздрави, Питагор!:) |
]
Re: На лов
от seso-sms-o на 02.07.2007 @ 16:24:23
(Профил | Изпрати бележка) | | :)твойта е лесна! А аз, коги стрелям, пушката ми й между колената, че и по-нагор!Питагор!:) |
]
Re: На лов
от angar на 02.07.2007 @ 17:16:07
(Профил | Изпрати бележка) http://angelchortov.hit.bg | Аз пък с моето примитивно подсъзнание разбирам всичко буквално, т.е. че сърната си е сърна, а не жена.
И стихотворението много ми харесва, но краят някак трябва да се извърти. Изводът да бъде малко по-друг: "Сега ме боли рамото; но по-добре да ме боли рамото, отколкото сърцето!"
Защото (дано само пак нещо не съм недоразбрал), ако твоят изстрел беше сполучлив и беше убил сърната, тогава щеше да те боли сърцето.
Прочее и аз съм бил ловец. И разбира се, имам и стихове на тази тема. Ето как беше при мен (веднъж бях на варда за лисица):
"...
недалеч, наострила уши, спира и сърничка боязлива:
нея аз я зная от лани и се радвам, че е още жива!
.....
Остър изстрел, ехото кънти. Пак избързах! Пак не я улучих!
Пак ще кажат старите ловци: "- Още много трябва да те учим!"
После се прибирам у дома. Утрото е ласкаво и чисто.
Хубаво е. И не ми тежи даже този неудачен изстрел!"
|
Re: На лов
от Pitagor на 02.07.2007 @ 20:19:42
(Профил | Изпрати бележка) http://www.yonchev.hit.bg | Аз не съм ловец, но в ловната дружинка имам много приятели и винаги ме канят на откриването на лова, та, като се отрежем, им гръмвам по десетина патрона. Преди две години, след като пийнахме, започнахме от място (софрата) да "режем" дебел клон на дърво с патрони. Като дойде моя ред, въобще не прикладих като хората и после месец носех синини... По този повод написах това стихо, но имах предвид жена, разбира се! :)
А твоето стихо ми хареса! Много човешко!
Поздрави! |
]
Re: На лов
от stir на 05.07.2007 @ 08:53:56
(Профил | Изпрати бележка) | Като зелена вавилонска кула се вдигаше към сухото небе самотният зелен столетен бряст. Под него всичко беше сухо. И ако от слънцето случайно се отронеше искра - светът би изгорял за миг. На сухото и под зеленото на бряста човекът беше вдигнал кула - от чамови дървета. Тя носеше връз себе си три дълги жици, които прекосяваха света, облегнати на други стълбове от чам.
Момчето стреля. Стреля по орела, който беше кацнал върху кулата човешка под бряста. Нагорещеният изолатор изтрещя, пръсна се, проводниците се докоснаха, припламна жълтоогнено кълбо, син трясък огласи пространството... Тогава лумна страшният пожар...
Минута - две... Гората беше пепел.
В кълба от пламък димяха пукнатините в горящото поле, небе и ад се свързаха в едно...
Печални скакалци умираха по време на летене. Топяха се гнездата на осите, пламтяха сухите къпини, пчелите - жълти, в миг преминали през пламъка, се свиваха в горещи точици... Самотна костенурка мъкнеше на своя гръб горяща църква.
Природата пищеше.
Младежът, който беше стрелял, стоеше удивен. Нададе вик, качи се на мотора си и даде газ. Но в следващия миг ужасен взрив го хвърли във небето и го разпръсна отмъстително и грозно на живи късове...
О, Господи! - провикнах се аз.
Тогава димът се раздели, небето се разтвори и аз видях как ангелите слизаха на черната земя - с крила на гълъби... и мъртви. И се видя една голяма птица как лети с крила горящи над земята. Орел ли беше или дух господен? Димът го скри... Тогава пламна бряста. Като червени гончета се хвърлиха по клоните му тежки пламъци, кората светна фосфорно-червена, а пламъкът пълзеше към гнездото.
Орлицата кръжеше над смъртта. О, Господи! - провикнах се отново. Спаси орлетата!
И някаква сила ме отблъсна. Аз тръгнах през горящото поле, достигнах бряста и през запалените клони, по светещата му кора достигнах до гнездото. Взех го, като луд побягнах през дима. А в него боровите стълбове приличаха на свещи, запалени, за да измолят милост...
В ръцете ми писукаха орленца.
Гнездото беше кръгло като вселена...
Ивайло Балабанов |
]
Re: На лов
от stir на 06.07.2007 @ 08:14:54
(Профил | Изпрати бележка) | | Нали! Виж и това: http://bglog.net/Poetry/9098 |
] |  |
Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14143
Онлайн са:
Анонимни: 870
ХуЛитери: 5
Всичко: 875
Онлайн сега:
