автор: pavli

Безкрай... Мисля, че съществува само като понятие. Няма такова нещо –безкрай... Във всяко начало е заложен и краят... Дали ще е по независещи от нас причини – обстоятелства, необратими събития или поради изчерпване на нашите ресурси, чувства, възможности... Все някога настъпва... Краят – раздяла с всичко, което е било... За да даде ново начало... И да стане животът ни различен...
Посрещаме началото винаги с въодушевление и ентусиазъм! Но, докато им дадем възможност да ни изпълнят, през колко неподозирани ситуации трябва да преминем!... Колко случки трябва да асимилираме!...Колко мисли да смелим!... За да разберем, че светът не свършва пред определена врата и не е бил – само един човек... Чувствали сме се изоставени, отчуждени и незрели в собствения си телесен дом... Не сме се сещали, че във всяка ситуация има капка житейска мъдрост. Съпротивлявали сме се на поредния точен /може би.../ урок на съдбата... И едва ли излишен... Но нека продължа в рима:
“Раздялата не е във думите.
Раздялата е в премълчаното.
Затуй, че вече нищо нямаш.
Затуй, че всичко си загубила.
Раздялата не е във времето,
в което тръгваш си сама,
в което сбогом ти си вземаш...
Раздялата е след това...
Започва се със разстояние,
което никой не минава...
Започва с дяволско страдание...
Едва ли свършва със забрава...”
Но, идва дори момент, когато сме благодарни за дадена раздяла... Защото пред нас са се отворили нови хоризонти... Почистили сме стари пространства и заслужено се радваме на наградата, която страданието ни е поднесло...