автор: krissi

(***)

В оазис, насред дивата пустиня,
потайно кътче райско си съзрях.
На сянка, да отдъхна, да почина,
приседнах сред красивите цветя.

Нещеш ли, счу ми се въздишка,
дали сама не мислех за това...?!
Но стори ми се, думи че отронва
разцъфнал кактус ,свел глава.

Не исках да повярвам, но го чувах -
говореше си сам, нима?!
И приказката, дето я разказваше,
забиваше се в мен като бодли.
------------------------------------------------

“Живяла бяла роза в китната градина,
прекрасна, нежна с дивен аромат.
Била ухажвана и тачена като богиня,
самолюбива, горда, лъхаща на хлад.

Тя мислела, че цялата Вселена
в нозете й е длъжна да седи,
да проси всеки позволение,
дали да се усмихва, или да тъжи.

Едничко, слънцето неблагодарно,
пред тази ледна, горделива красота,
от сутрин та до здрач, без зрънце,
с внимание и преклонение не спря.

Тогава, в сляпото си заблуждение,
решила твърдо “цветната кралица”,
за непрестойното му поведение,
в лицето му да хвърли ръкавица...

Не чувала, не виждала дори,
не сещала и влюбения кактус!
Изправена пред жарките лъчи,
от гордост изгоряла в крехка младост.

От този ден в оазисът красив,
не се роди пак друга роза.
Останах кактус да цъфтя,
да страдм по загубена изгора.”
---------------------------------------

Заспала съм, дали не го сънувах?
Или в сънят ми оживяха тез цветя?
Но думите останаха във мен завинаги,
бодат бодличките, не поощряват гордостта...