автор: ziu

Живели четири момичета сирачета. Едното девойче било сляпо, другото еднооко, третото с две очи и четвъртото триоко. Къщата им била до гората.
Всяка сутрин те ходили на езерото да се оглеждат в него, а после на поляната да питат слънцето, коя от тях е най-красива?
Светилото както винаги било много затруднено в отговора си. То винаги им казвало по един и същи начин.
"И четирите сте много красиви, но двуокото девойче из между вас е най-изтънчено. Красотата не е само външна, тя е и вътрешно състояние, която се базира на хармонията поглъщана и отпращана от вас към света."
Питали ден след ден, не разбирали думите на слънцето и така намразили двуокото девойче. След едно празненство в съседното село, те се наговори и решили да го изоставят в гората на дивите зверове. Минавайки през гората свършили тази работа. Тъгувало девойчето и като видяло, че няма смисъл да плаче, то се покатерило на най-високото дърво до чешмата да пренощува. На сутринта по пътечката минавал принцът със свитата си. Спряла се дружината му да напоят конете на чешмата, но що да видят? Конете не искали да пият, а извивали главите си нагоре. Погледнал и принцът натам. Като видял момичето го запитал:
-Самодива ли си, красавице или си се загубило в гората девойче?
-Сираче съм, не съм самодива- отговорило му то.
Харесъл я момъкът заради спокойствието и хармонията, която то излъчвало и я взел със себе си. Като не се намерила друга по-красива девойка от нея в царството, владетелят оженил принца за нея и заживяли те в двореца.
Стигнала мълвата, че принцът се оженил за обикновено сираче до сестрите й и те тръгнали да я нагостят. Когато минавали една сутрин те край двореца, забелязала ги сестра им, зарадвала им се и ги поканила вътре.
Минало време, щастие царяло в двореца, но един ден изпратил царят принца на война и му заръчал да не се връща без победа. Впуснал се в люти битки младежът, но войната все край нямала.
През това време тъй като били злобни и завистливи другите сестри се чудели как да напакостят за красотата и добротата на двуоката и те отишли при една магьосница.
Магьосницата им дала вълшебна златна игла, с която те трябвало да прободат ухото на сестра си, докато тя спяла. Така те и сторили и превърнали принцесата в славей. Престорила се еднооката на сестра си и заживели и другите й сестри като помошнички в двореца.
Война вече била свършила, а принцът се завърнал принцът от нея. Като не познал жена си, той започнал да изпада в меланхолия в градината.
Птицата също пеела тъжни песни до мястото, където седял принцът. След всяка песен, обаче започнало да изсъхва по едно дърво. Угрижил се принцът и се зачудил, каква ли е причината да умират дърветата. Попитал той и човека, който се грижел за цветята в царството му.
Градинарят тъй като разбирал езика на птиците и цветята му отговорил, че трябва да хване тъжното птиче, защото то разболявало дърветата.
Послушал принцът съвета на градинаря и уловил птицата. Видял той, че тя имала златна игла в ухото си и я извадил. Станало чудо, девойката отново възвърнала своят облик, а принцът припознал в нея жена си.
След като му разказала тя за своите неволи, изгонили те от двореца сестрите й и заживяли щастливо.
Като нямали какво да правят сляпата се захванала с просия по мегдани и свадби, еднооката станала художничка и започнала да тъче килими, кърпи и всякакви чорапи, а триоката станала критичка и започнала да пише карикатурни статии върху чужди произведения. С тези си таланти те си докарвали колкото за прехраната. Имало Господ и той им въздал на всяка една според способностите им.

(Преработена и адаптирана стара немска приказка в стил от кубизъм към модернизъм)