автор: Scratch

-Ей,Грънч, - изписка познатия и омразен глас в главата ми.
-Недей и ти! Поне ти! - примолих му се. - Другите ми стигат!
-Че ти наистина си Грънч! - присмя ми се той - Един тъп Грънч!
Вече ме дразнеше. Сопнах му се:
-Какво пък знаеш ти за мен и за грънджът?!
Той замълча, но знаех, че колкото и да опитвам няма да го смутя. Мразех го. Казваше се Галин. Беше ми нещо като съвест - лошата ми половина. Появяваше се, за да ми се подиграе или за да се заяде, а след като изчезнаше премилсях нещата и отново си припомнях каква загубенячка съм.
За нещастие напоследък го чувах твърде често. Той се обади отново:
-И защо ти викат така? - с изненада долових в гласа му грам съчувствие.
-За какво ли не... Защото завиждат, защото мразят да ме виждат щастлива, защото не могат да ме разберат, защото защитаваме различни идеи...
-Да се бях сетил по-рано и аз да те нарека Грънч!
-Да ама това не е обида! Те го имат за обида, защото не го разбират! Толкова ли си... И ти обиждаш всичко, което не можеш да схванеш - включително и мен.
Ако Галин имаше образ, сега би поклатил глава дълбокомислено. Следващата му реплика ми беше до болка позната:
-Ти си глупачка. И фантазьорка. Не се оплаквай, че не могат да те разберат. Сама не се разбираш.
Изплезих му се на ум.
-Ти пък си циник. Толкова отвратително практичен си, че чак ми се повръща от теб!
Той изчезна така, както се беше появил, безшумно и копринено, без да продум а нищо повече.
-Ей, Грънч, - чух друг глас, този път зад гърба ми.
-Какво искаш? - попита го Клауд ядосано. Миличката ми Клауди, знам, че винаги мога да разчитам на теб!
-Ще ми дадете ли да препиша домашната по литература?
-Не.
Той замърмори нещо от рода на колко смърдящи и гнусни сме били.
-Докога ще продължи това!? - въпросът ми беше чисто реторичен, но Клауд му намери перфектен отговор:
-Няма смисъл да му се вързваш. Виж Бълхи, не му обръща внимание...
-Писва ми! Те не знаят нищо за нас! Тъпо е. Само търсят начин да те унижат.
Клауд вдигна рамене:
-Малки комплексарчета, какво очакваш...
Тя млъкна. Аки се беше надвесила над нас и ни гледаше подозрително. После се заклатушка между чиновете.
-Отървахме се!
Зад нас се разнесе прословутата песен, измислена в нейна чест. Аки ни преподаваше английски, доста неуспешно, трябва да призная
-Онзи, който Аки не яде,
Той гърбат не ще да порасте,
Не ще има кьорави очи,
Сатъраааа ще го уволни.
-Не пак-изпъшка Клауд и ги посочи. - Поредното доказателство колко са зле.
Съгласна бях, въпреки че песента ми беше весела.
-Ей, Грънч, хайде, де! Дай си домашната.
-Не, - отговорихме двете в един глас.
-Благодаря ти. - прошепнах на Клауди.
Зад нас обаче не се отказаха.
-Айде! Моля ви!
А когато и трти път им отказахме те ни напсуваха на майка.
-Никога няма да се променят - промълви Клауди.
Звънецът удари .Двете излязохме, смеейки се на акъла на съучениците си.