автор: Nadya

От както се помня все се надявам за нещо, понякога и аз не знам, точно на какво. Трудно се задоволявам с малко, а голямото винаги ми е идвало в повече. По статистиките, май ще излезне, че съм средно статистичен. Е, какво пък, няма лошо. Като се насреднят нещата по-лесно се предъвкват.
То е като с хляба, с коричката можеш зъб да счупиш, език да прехапеш, ама средата лесно се преглъща и без дъвчене може. В последно време започнах лесно да се уморявам, ей така без причина и тръгнах да си търся надеждата, че да ме позакрепи. Средна надежда ми трябва, щото да не ми тежи много. Отивам при личния лекар да си споделя болката. Уж, ме слуша, ама повече пише и накрая ми вика “Объркал си приятел, тук не раздаваме надежди. Разваляме ги, ако има такива.” Поне насока да ми беше дал някаква, а той повдига рамене и вежди.

В безизходица съм попаднал и изведнъж се усещам, че се надявам. А бе това да не е надеждата, дето я търся, ама много малка ми се вижда. Трябва да си намеря още, че да ми мине умората. Вървя си по един път, от едната страна тикви, тенекиена къщичка и сламено плашило за пазач сложили. От другата детелини и едно зелено до хоризонта, че и по-нататък. Магаренце нагазило в тях и кротко си пасе, ще ми изяде надеждата, викам си.

Чувал бях, че четирилистната детелина носела надежда. Присламчих се към магаренцето и го избутах в тиквите, а то милото ги гледа и не знае какво да ги прави. Подух се от детелини, от къде да знам, че с ядене не ставало, а с търсене. Кротнах се под една слива дивачка и съм задрямал. Над мен кръжи един ангел, крилата му прозрачни, слънцето през тях се вижда. Ту се спусне надолу, ту литне нагоре и нещо ми сочи. Поглеждам нагоре, над мен се извила дъга до горе пълна с надежда. Още малко ще падне върху ми и ще ме притисне. Хукнах да бягам, ама в сън бяга ли се. Бягам, бягам, а все на едно място си стоя. Най-напред ме покри черното, а после стана цветно, накрая всичко избеля.

Отварям очи, а магаренцето ме лиже по лицето и изобщо не ми прилича на ангел. Така и така, викам си, си изядох надеждата и още ми тежи в стомаха, изворче трябва да си намеря да ми избистри мислите. Ама то в тия ниви, къде ти изворче, до глезените в прахоляк съм затънал. Гледаме се в очите с магаренцето и умуваме, то повече аз…Малко съм тежичък, но като нямам друг избор, яхнах го, а то се поогъна, заплете краката. Ама нали е магаре закрепи се и поехме към планината за бистра водица. Три дена я издирвахме, а то да сме объркали посоката.

На четвъртия, гледам пред нас вода, ама много, края и не се вижда. Във водата е началото и надежда трябва да има. Нагазвам аз да си я потърся, а то да било дълбоко, дъно няма. Магаренцето се дърпа, на брега го оставих. Пред мен корабче с бели платна, с плуване го настигнах. Така съм се запъхтял, че въздух не ми остана. Попътен вятър изду платната. Е, това, викам си, е вече надеждата и в правилната посока ме води. Ама много голяма тая надежда, а вместо да ми натежи, нагоре ме издига. Не стъпвам, а летя след нея. Повярвах си и тя ми повярва. Издигна ме, издигна ме, а аз взех, че се усъмних по едно време. Гледам надеждата ми лети нагоре, а аз надолу…голяма ще да е била за мен.

Оплетох се в платната, то по цвят много не се различаваме. Ами сега, поне едно въженце да имаше да си стъпя на краката. Та стоя си аз горе и се оглеждам за земя, нещо почна да ми липсва. Една птица прелетя и кацна до мен. Не знаех, че птиците носели надежда, но тая определено ми донесе. И видях я, ЗЕМЯ…, олекна ми, а надеждата нараства и издува платната към твърдото квадратче пред очите ми.

Първата ми крачка бе много неуверена, но на втората, си викам, никога повече вода, само отдалеч ще си я гледам. А то да било остров, малък и самотен и аз съм сам, ама още не знаех. Тръгвам на разузнаване, нещо на Робинзон съм заприличал, само дето Петкан го няма. То и пътечки няма, газя си направо през тревата. Обикалям, обикалям и се прокрадва една надежда, пък може и да срещна някой.

Насреща ми сламена колиба, а надеждата се настани в сърцето ми и тупка ли, тупка…Очите ми на малки изворчета заприличаха. Затичах се и право в колибата. Няма никой, ама гледам в огнището въглени, още пушат. Полегнах на сламената постеля и умората надделя, само да не вземат за Снежанка, то с тая брада малко трудно, ама знае ли се. Сънувам у дома съм, оня средния и гълтам средата на хляба, без да дъвча. Стана ми весело и на сън се усмихвам…Събуждам се, ама аз наистина съм у дома, а надеждата се разляла по тавана и виси над мен, обвива ме в паяжината си. Радвам й се и тя ми се радва. В себе си съм я носил през цялото време.