автор: ToZero

    – Искам, искам. – По цял ден старото дърво слушаше гласовете около себе си.
    – Искам, искам – повтаряха младите дървета наоколо.
    Те искаха светлина и издигаха листата си нагоре, но силното лятно слънце ги изгаряше. Искаха въздух и разтваряха клоните си, но вятърът ги чупеше. Искаха вода и я търсеха с корените си, но потопът ги отнасяше. Искаха да са красиви и да имат стройни тела, но идваха хората и ги отсичаха.
    – Искам, искам – дочуваше старото дърво понякога и гласовете на тревичките.
    Старото дърво ги разбираше. Спомняше си, че на младини и то искаше да получи всичко. Тогава му се размина с обгорен от светкавица връх. Оттогава беше станало такова криво и чепато, но бързо бе научило как се постига равновесието.
    Сега дирижираше ветровете и те изнасяха концерти в клоните му. От тях птиците се учеха на песните си. Тази музика се беше съхранила в него и всеки който седнеше отдолу можеше да я чуе дори и в най-тихия ден.
    От него Орфей направи своята свирка, от която се чуваше музиката на ветровете. Тази музика беше по-истинска от истинския вятър. Тя бе събрала всички ветрове в едно. Тя беше весела и тъжна, лека и игрива, бавна и тежка, успокояваща и страшна като северния вятър, искащ всички да му се покланят.
    Дървото разбираше, че краят му наближава. Кората му бе надупчена и проядена от червеи. В основата му се бе образувала хралупа, която се разширяваше и го правеше все по-неустойчиво.
    Старото дърво все още действаше по най-добрия начин при всяка ситуация. Знаеше как да се наклони, за да противостои на всяка буря, докъде да разпростре корените си, за да може винаги да има достатъчно вода и храна. То се опитваше да покаже това на младите дървета, но те се интересуваха само от себе си и дори не го поглеждаха. Но то се грижеше за тях, макар че те не го съзнаваха.
    Някога в хралупата му живееха животинки. Сега те бяха избягали, защото тук се настаниха дяволите. При всяка буря те се събираха на сухо под широката му корона. За тях тук беше най-сигурното място.
    И сега, когато започна да духа студения северен вятър и започна бурята, дяволите се събраха под дървото.
    То чуваше разказите им за това, което са извършили. Един разказа как скарал две групи младежи в дискотеката и те се избили по между си. Друг разказа как влязъл под кожата на един самоубиец и той успял да унищожи половин град. Два новодошли дявола разказаха как след няколко дни ще унищожат всички хора.
    Дървото знаеше защо дяволите искаха да унищожат хората – те виждаха божествената светлина в тях, която бе по-силна от техния мрак. То също мразеше хората и искаше смъртта им, защото те изсичат горите, замърсяват водата, разрушават природата. Но то знаеше, че това е така, защото хората не осъзнават божествената светлина у себе си.
    Сега дървото трябваше да действа.
    Старото дърво вдигна клоните си право нагоре. Дяволите се скупчиха около него, за да се предпазят от връхлетялата ги буря.
    За първи път в живота си дървото отправи предизвикателство към северния вятър и към бурята. Отговорът не закъсня. Вятърът насочи цялата си мощ към дървото, което не му се кланяше. Бурята събра всички свои светкавици и ги насочи към него.
    Последната мисъл на старото дърво беше, че в природата всичко е свързано, че унищожението на хората ще доведе до гибелта на цялата земя и на цялата вселена. Затова хората трябваше да живеят.
    В гората настана тишина. Бурята изведнъж утихна. На мястото на старото дърво зееше огромна дупка. Младите дървета бяха утихнали. Те вече не искаха – бяха разбрали.

Тодор Захаринов