автор: ToZero

    Нощта се спусна изведнъж. Стана толкова неочаквано, че неволно погледнах нагоре.
    Звездите се появяваха една по една, като че ли хората, които живееха на тях бяха също изненадани от идването на нощта и бързаха да запалят лампите и да осветят звездите си.
    Над хълма се появи сияние. Луната започна бавно да се измъква от дупката си на хълма, където беше прекарала деня скрита от Слънцето. Тя бе огромна и кръгла.
    Когато Луната се изправи на хълма в цял ръст, видях Чернотата. Тя беше стъпила на хълма точно до Луната. Движеше се бързо в посока към мен и ставаше все по-голяма. Чернотата беше абсолютна – в нея липсваше светлината на звездите и сиянието на небето. Тя сигурно беше и много плътна и тежка, защото за да се движи, използуваше колелото на Луната, с което се търкаляше по хълма.
    От другата страна на Чернотата имаше една светла фигура. Това беше най-красивата жена, която бях виждал някога. При това тя стоеше на хълма съвсем гола и ми махаше с ръка да отида при нея.
    Аз обаче продължавах да я гледам с отворена уста без да помръдна. Тогава видях, че тя беше облечена в прекрасна дреха от светлина и тази светлина бе насочена не навън, а към нея. От това тя ставаше още по-красива. В ръката си тя държеше дълъг прът, с който подбутваше Чернотата.
    Тя отново ме извика. Каза ми, че е Феята на сънищата и че ако отида при нея ще бъда нейния повелител.
    Аз се опитах да тръгна към нея, но не можех да помръдна. Разбрах, че бях в леглото си и спях. Да, разбира се. Че как иначе бих видял Феята на сънищата?
    Тя продължаваше да ми говори:
-     Стани невидим и тогава ще видиш невидимото. Мисли и действай в съня си и сънят ще стане твой. Тръгни по своя път и може би ще видиш пътеката, на която ще те чакам аз. Не се оставяй Чернотата да те погълне, иначе не би могъл да ме видиш отново.
    Аз слушах думите й и не забелязах, че Чернотата е вече на сантиметри от мен. Вече не виждах Луната, не виждах Феята на сънищата, виждах само Чернотата, която настъпваше към мен. В следващия миг вече не виждах нищо. Не виждах дори Чернотата, защото тя ме бе погълнала.
    Вече нямаше звезди, нямаше Луна, нямаше земя, нямаше Фея. Имаше само Чернота и необичайна тишина.
    Аз бях напълно сам. Освен мен не съществуваше нищо. Бях се оставил на Чернотата да ме погълне и никога повече нямаше да видя моята фея.
    Тъгата ме изпълни до краен предел. Сълзите се стичаха по лицето ми. Аз бях нищо, нищо, нищо.
    Тогава открих, че Чернотата отвътре е пълна с живот. Около мен се носеха образи, картини, действия. И всичко това бяха сънища. Сънища сънувани някога, сънувани в този момент и такива които щяха да бъдат сънувани в бъдещето. Но всички тези сънища бяха забравени, бяха погълнати от Чернотата.
    Покрай мен премина сънят на войник, лежащ години наред в мокрите окопи, но сънуващ топлината на леглото в дома си, в което го чакаше жена му.
    Тук бяха кошмарите на един милионер, чиито богатства бягаха панически от него.
    Тук беше сънят на актрисата, играеща себе си на сцената и то толкова добре, че всички мислеха, че играе роля.
    Тук бе сънят на един магьосник, пътуващ в непознати светове. Той виждаше небе с необичаен цвят и земя огряна от непознати звезди. Виждаше непознати цветове, слушаше непознати звуци. И всичко това като пълен глупак той бе забравил.
    Забелязах, че ако исках да видя някой сън по-добре и погледнех към него, той изчезваше безследно. Когато исках да отместя поглед от някой друг, той отново изникваше пред очите ми, дори и когато ги бях затворил.
    Видях съня на слънчогледа, който гледаше към слънцето през цялата нощ.
    Видях съня на ябълковото червейче Laspeyresia pomonella, което гризеше златната ябълка и от това му поникнаха златни крила, с които полетя свободно.
    Видях съня на златната рибка, която плуваше из океаните и търсеше момчето, имащо истинско желание, което тя да изпълни.
    Постепенно сънищата ме заляха. Те се блъскаха у мен, търсеха този, който да си спомни за тях. Сънищата бяха толкова много, че започнах да ги забравям още докато те бяха пред мен.
    Тогава видях един сън, който се криеше зад другите и искаше да се промъкне незабелязано покрай мен. Аз скочих точно навреме и го хванах.
    В него видях Луната, Феята на сънищата и себе си потъващ в Чернотата. Разбрах, че бях загубен, защото сънувах сън, който вече бях забравил. Никога повече нямаше да видя Феята на сънищата, нямаше да видя дори Чернотата на забравата.
    Изведнъж прозвуча грозен звън. Всички сънища се разлетяха панически, дори Чернотата изчезна.
    Аз бях в леглото си. До мен звънецът на часовника ме подканяше да започна новия трудов ден. Но този път имаше нещо необичайно, което ме спираше да скоча от леглото. Това бяха сълзите, които покриваха лицето ми. Нещо се бе случило – нещо истинско, много тъжно, но и безкрайно красиво. То беше толкова красиво, че аз се боях от него. Боях се от самотата, свързана с тази красота, боях се от тъгата си, боях се от страха си.
    Аз трябваше да стигна до тази красота, трябваше да си спомня нещо.
    Трябваше...
    Трябва.


    Тодор Захаринов