автор: biala_liastovica

Обичах те, макар че нямах право,
жадувах те, до лудост те желах...
Не беше редно! Знаех, че не трябва
и тъй за всичко като гроб мълчах.

Омъжена съм! Зная, че е грешно!
Разделя ни невидима стена.
Мълча... А вътре в мен усещам
горчив привкус на чувство за вина.

Измъчвах се безкрайно дълго време,
разкъсвах се, до смърт се изтерзах...
Не можех обич да ти дам, нито от теб да взема,
но да забравя тъй и не можах.

Понякога си мислех да ти кажа,
но да ти кажа тъй и не посмях
и ето Бог реши да ме накаже
задето пожелах си този грях.

Видях те днес, но беше с друга
и просто вцепених се, занемях...
Помислих си: "Добре дошла във клуба!"
и даже истерично се засмях!

Мигът отмина! И стоях безчувствена,
сякаш изпразнена от съдържание,
ни стон, ни звук отронваха ми устните
и не усещах болка, ни страдание.

И бях изтръпнала и вкоченена...
Душата ми - от ледове скована,
като след буря бе опустошена
и като стара църква бе обрана.

Изплаках сълзите! И нямам повече!
От плач очите ми се пресушиха!
Сега във мен е като в турско гробище -
самотно и безкрайно тихо.

Стоя, изпразнена от съдържание
душата ми - от ледове скована...
Ала дълбоко в мене тлей страдание,
май нейде там жив въглен е останал!

И някак докато да се усетя,
повтаряйки си, че не те обичам,
в мен въглена разтапя ледовете
и сълзите сами потичат...