автор: nadya

- Имало едно време един фокусник…
- Не така, бе мамо! Нали бяхме днес в цирка. - сърдито тропа с краче синът ми.
- Така започват всички приказки…, но ако искаш може и да се приближим още малко и да видим отблизо фокусника.
- Ама много отблизо, може ли, може ли, мамо!
- Да, мъниче, може, и така, сега слушай…

През две къщи от нашата живее фокусник. Когато излиза да полее цветята в градината, той никога не носи своята шапка. Защото вътре в нея спят един бял гълъб и едно сиво зайче. Шапката е малка и неудобна и за да не избягат, фокусника ги заключва с вълшебно катинарче. Показва ги само когато излиза на манежа, ама много за малко и после ги връща обратно. Катинарчето се отключва с малък ключ, грижливо пазен на тайно място под старото дърво в градината. Една сутрин фокусникът бе събуден от песен. В клоните на дървото се бяха настанили семейство славеи. Песента, весела и свободна се заизвива между листата и разпъпилите пъпки, възпя слънцето, сля се със синьото на небето и влезе през отворения прозорец. Фокусникът сънливо размаха ръце, защото не обичаше някой да нарушава съня му, но не успя да я прогони. Зайчето любопитно подаде муцунка от шапката, а гълъбчето се опита с човка да отключи катинара. Хареса им свободата на волните птици, но за я имат трябваше да открият ключето. Дълго мислиха и още по-дълго кроиха планове. Отне им почти ден, а резултат нямаше.

През нощта, когато фокусникът заспа и в стаята влезна щурче. Разходи се важно около шапката, в която вече спяха двете приятелчета и като не откри нищо интересно, настрои мъничката си цигулка. Тропна три пъти с краче и засвири…Така се беше вдъхновило в тънките извивки на мелодията, че не забеляза как шапката бавно се придвижи. Спря да си поеме дъх и видя четири очи вперени в него. Уплаши се и аха, аха, да побегне, но се спъна в периферията на шапката и се озова при гълъба и зайчето. Нали бе много мъничък, катинарчето не го спря. Треперейки се усмихна и здраво притисна цигулката, сякаш тя бе единствената му опора. Напразно се страхуваше, но от къде можеше да знае…
- Хей, приятелче, не се страхувай! – обади се в тъмното зайчето и му подаде лапичка. - Аз съм Сивушко от фокусническата шапка. Тук е малко тясно, но в сърцата ни е широко…Ще ни разкажеш ли слънцето?

Щурчето Цигулчо въздъхна още веднъж и отново засвири. Този път песента му дълго разказва за слънцето, за малките пухкави облачета, от които понякога падат тихи сълзи и хранят земята. За тревите и цветята, за шарената дъга и още, и още…, когато спря щурчето видя колко много са тъжни новите му приятели. Те не бяха виждали слънцето отблизо и много им се искаше да поскитат на воля из широкия свят.
- Ако ми кажете как? - попита Цигулчо - Може и да ви помогна.
- Навън под старото дърво на едно тайно място е скрит ключът за катинарчето, но ние няма как да го вземем, защото сме затворени в шапката. - каза бялото гълъбче и заплака.
- Като изгрее слънцето, ще причакам фокусника скрит в тревите и ще открия ключето. - каза щурчето и се измъкна от шапката.

За щастие прозорецът беше все още отворен, а фокусникът дълбоко заспал. Щурчето изпълзя навън и с няколко скока се озова под дървото и зачака. Не след дълго Слънчо сънено се усмихна зад хоризонта. Най-напред събуди листата, после птичките и тревичките. Усмихна се на градината, пропълзя в лехите, целуна цветята и те разтвориха красивите си цветове. Погъделичка фокусника по носа и го събуди. Точно този ден циркът имаше представление и той се забърза да вземе ключето. Застана под дървото и се огледа, първо на ляво, после на дясно и като не видя нищо обезпокоително пъхна ръка в хралупата. Изрече няколко вълшебни думички и ключето се озова в ръцете му. После отново се огледа и се прибра, за да се подготви за представлението. Щурчето внимателно наблюдаваше и запомни.

Вечерта, когато всичко утихна и кръглата като медена пита месечина огря дворчето, Цигулчо тихо се приближи до хралупата. Помнеше всичко, но за него ключето бе твърде голямо. Успя само до каже тайните думички и да отвори ковчежето, където бе скрито. Тогава се сети за славеите, които спяха в клоните на дървото. Знаеше как са ги събуди, с песен…Засвири, в началото тихо и нежно, после настоятелно. Славеите се заслушаха в молбата на щуреца. Татко славей долетя при хралупата, внимателно пое с човчицата си ключето и го скри под крилото си. Изчакаха още малко и когато си чу прохъркването на фокусника, вече знаеха, че е време да преминат в действие. Оказа се, че има още едно препятствие – белият котарак, който спеше в една кошница под прозореца. Мустаците му бяха толкова големи, че улавяха всяко трептене на въздуха. Трябваше да съставят план за действие…

Щурчето застана пред врата и дръпна струните на цигулката, за да привлече вниманието му. През това време татко славей прелетя през прозореца и тихичко отключи катинарчето. Шапката остана празна и самотна. Котаракът продължаваше да драска по вратата, а приятелите се озоваха в градината. Месечко им намигна и се скри зад едно бяло облаче да си поспи. Семейството славеи отлетяха, за да нагледат рожбите си, а щурчо се запиля в съседната градина да прави серенада на калинката.

Двамата приятели останаха сами насред свободата си и не знаеха, какво да правят с нея. На първо време само й се радваха.
- Ами сега, накъде да тръгнем? – попита Сивушко, докато пробваше новите си умения в скачането.
- Не знам, мен ме привлича небето. – отговори бялото гълъбче и разпери криле, но от дългото стоене в шапката бе забравило да лети.
Зайчето се шмугна в лехите и откри една голяма зелка, а гълъбчето остана под дървото да чака утрото. Още не знаеха, че ги очаква голяма опасност. Белият котарак дебнеше в засада под прозореца. Гълъбчето внезапно се озова пухкавите му лапи с големи нокти. Уплаши се и повика на помощ Сивушко, който в това време така лакомо хрупаше зелката, че се задави. Когато се съвзе на няколко скока стигна под дървото. От приятеля му бяха останали няколко бели пера. Някой тихичко хлипаше в хралупата. Зайчето надникна вътре и очите му радостно светнаха, когато видя приятеля си.

- Хубаво скривалище за бездомници като нас. – помисли си той и влезе. Вътре бе тъмно и тясно, почти колкото в шапката. Двамата се сгушиха и зачакаха утрото. Неусетно заспаха и засънуваха. Зайчето своята зелка, която го очакваше в лехата, а гълъбчето небето, в което трябваше са полети. Събуди ги песента на славеите. В хралупата бе все още тъмно. Първи се престраши Сивушко. Подаде глава навън, слънцето блесна в очите му и го заслепи. Ослуша се, присви очи, за да може да вижда, опасността я нямаше, но все още бяха твърде близо до къщата. Трябваше да се отдалечат, а и широкият свят ги чакаше. Налагаше се да изчакат вечерта, за да могат да се прикрият бягството си в нощните сенки. Хралупата им стана втори дом, всъщност почти нямаше разлика и в шапката им бе също толкова тясно. Само, че тук бяха и гладни. Малко завиждаха на славеите, които се бяха разположили удобно в клоните и приветстваха слънцето.

Към обяд чуха стъпки, някой се приближаваше към скривалището им. Една ръка се промуши в хралупата и затършува. Двамата се свиха в най-отдалечения ъгъл и притихнаха. Познаха я, бе ръката на фокусника. Опипа отвореното ковчеже, каза вълшебните думички, а после тихичко заплака. До тоя момент двете приятелчета изобщо не предполагаха колко много ги обича. Зайчето не се стърпя, а си бе по-състрадателно и погали ръката му с лапичка. Гълъбчето разпери криле и се измъкна от хралупата. И така не видели още широкия свят те се завърнаха при фокусника. Пак имаше представления, пак нощуваха в шапката. Катинарчето и ключето бяха заровени на дълбоко под старото дърво. Бялото гълъбче се научи да лети, но винаги се връщаше. Зайчето получи подарък най-голямата зелка и още лакомо си хапва. А с котарака станаха приятели. Разбраха, че най-добре си е у дома, независимо от това, че понякога им е тясно. А широкият свят, той си е все още там и те са част от него.
- Спиш ли, сине?! Спи, спи…и твоят свят те очаква, но винаги ще остане и едно местенце за теб у дома, където можеш да се връщаш и приятелите ще те обичат.