Мъртви чувства
пак надигат свойте цветове.
Отдавна сухи цветя
прераждат се, откриват нови светове.
На детството в храма светъл
отново ще се крия аз,
че животът от корен изтръгнал
бе всичко до тоя час.
За бурни ветрове мечтаех.
Сред солени морски пръски
със свойте страхове играех...
Запалих огън-сухи съчки,
всички мисли до тоя час.
В огледалото пак виждам своя образ-Аз.
Поглеждам отражението мъгливо.
Всичко ми се вижда светло-сиво...
...и горчиво,
крехко и чупливо...
И как боли в самото ми съзнание,
че изгубих вяра в човешкото съзнание.