Татарското нашествие беше отминало, тъй както отлива оставя след себе си в пясъка стърчащи останки от миди и водорасли. Малкото планинско селце, сгушено в долината бавно се съвземаше.
Нашествието беше оставило след себе си пушещи руини, озлочестени невести и избити мъже и деца. Старите хора с празни очи гледаха съсипията и се щураха в този мъртъв пейзаж.
Но така беше само на пръв поглед. Тук-таме се чуваха ударите на брадва в горите, някой ковеше нови греди на къшлата си. Оцелелите събраха заблудените по горите овце в общо стадо, за да се изхранват.
Там горе- на високия рът, на изток можеше да се види една тънка струйка пушек. Там беше колибата на един ловец. Никой не знаеше как му беше името. Кръстиха го Хрисул Божи човек, защото живееше сам, като отшелник. Той се скиташе из пущинаците и се изхранваше с лов и риболов. Хората разправяха, че като се върнал от рат и видял жена си и детето си посечени, той не посмял да оправя дома си. Погребал ги и останал в гората...
По това неспокойно време бродеха богомилите. Селяните ги слушаха с уважение, но не можеха да ги последват, дали обет на земята кърмилница. И те си отиваха. Вечерно време се разправяше край огньовете, че Хрисул техен верен човек е станал, но всички ходеха при него за лек, понеже знаеше всякакви билки и болести.
Болярите също рядко навестяваха далечното селце. Само два пъти годишно идваха да събират десятъка.
Но понякога знатни люде със свитата си ходеха на лов и нарушаваха спокойния бит на местните жители. Те търсеха не само подслон, но и храна, и медовина , и девойки да им прислужват.
В този есенен ден свитата на болярката Теодосия беше излязла за глигани. Селяните-гончии викаха из деретата, за да подгонят дивеча. Болярката, противно на другите със знатно потекло, не намираше интерес в женските занимания и сплетни. Тя обичаше да язди своята пъстра кобила, можеше да борави с лък и копие не по-зле от другите ловци. Беше я научил баща й Калоян, който се помина миналата зима.
Облечена в мъжки дрехи, със сиво наметало, тя мъчно можеше да бъде позната като болярка и жена. Само царствената й стойка на коня и властното държане я издаваха.
Теодосия препусна по пътеката, изпреварила останалите. Тръпката от лова я караше да се чувства изпълнена с живот. Изостряха се сетивата й, топлина изпълваше бузите и слабините й, сърцето й биеше лудо.
Внезапно тя чу шум отдясно и отзад и си помисли, че някой охранник я е настигнал. Можа само да обърне главата си, когато очите й срещнаха разярения поглед на един огромен глиган. Тя нямаше време да хвърли копие или да постави стрела, защото конят се изправи на задните си крака и й пречеше. Звярът изфуча диво и се впусна към изплашения кон, блъсна го и ездачката му падна на земята. Обезумялата кобила се скри в тръс между дърветата.
Девойката лежеше в несвяст върху мократа земя и есенна шума, без да вижда връхлитащото за втори път животно. Тя не видя как само една стрела изфуча и уцели глигана под лявата плешка. Той падна, но в предсмъртна агония захапа крака на момичето, оставяйки дълбока рана.
От храстите изскочи едър и побелял мъж, с брада и мустаци. Той отмести животното, откъсна парче от ризата си, за да спре кръвта. После нарами на гръб изпадналата в несвяст ловджийка и я понесе по пътеки, които сам знаеше....
Хрисул постави девойката на стъкменото от клони и слама легло в колибата си. Той изми с вода и медовина раната, набра листа от живовляк и отново превърза крака. Глиганът беше направил на дрипи дрехите на момичето.
Мъжът въздъхна, стана и коленичи някъде в дъното на колибата. Изскърца капака на тежка кована ракла. Там той беше запазил бялата риза на жена си и парцалената кукла на момиченцето си. Имаше и един гердан със синьо мънисто.
Хрисул облече заспалата болна с бялата риза, поръбена с красива шевица. Поколеба се, после извади гердана и също й го сложи, като избърса една случайна сълза от лявото си око с опакото на ръката си.
С тежки стъпки той се насочи към поляната, където беше погребал своето семейство. Само един, несръчно издълбан в дървото кръст беше над техния гроб. Хрисул съжаляваше, че свещеникът също беше посечен от татарите и нямаше кой да отслужи молитва за душите им. За това той беше направил колибата си близо до тях, да е с тях и да моли за прошка, че не ги е защитил навреме.
Той си спомни как на връщане от рат конят му усети димът и изцвили. Не си спомняше как препусна и как краката му сами го доведоха до къшлата. Само греди стърчаха от руините и още пушеха. С обезумял поглед той коленичи и ровеше в пепелта, за да намери някакви останки. Но такива нямаше. Заобиколи отзад към кладенеца и тогава ги видя. Дори в смъртта си майката притискаше своята рожба.
Хрисул не помнеше колко време е коленичил пред тях.
- Ивана, Ивана-а-а!-вопъл излезе от гърлото му и го тресеше целият. Той стисна юмруци и гледаше към Бог- безсилен и отчаян, разлюлян от небивалата скръб.
Нечия ръка тогава го изтръгна от унеса.
- Стига бре, момче! Стига !
Хрисул погледна състарената и напукана ръка, която го държеше за рамото. Обърна се и видя дядо Никодим, пчеларят.
- Как да живея сега, дядо Никодиме? Как?
Старецът поклати глава и въздъхна.
- Сам трябва това да узнаеш...
Оттогава бранникът се промени. Той остави ризницата и меча и стана ловец. Търсеше мир за душата си, за мислите си. Цяр за болката. С времето тя остана- тъпа, но не така мъчителна. Като белега от меч на лявата страна на гърдите му. Болеше зиме и го караше да кашля продължително и дълбоко...
....Хрисул остави горския букет на гроба, въздъхна и тръгна обратно към колибата. Той измъкна от капана си един заек, сложи го в торбата и продължи в напиращия здрач.
Стъкна огън с огнивото и на него забърка яхния от заека, за да нахрани неочакваната си гостенка. Когато котлето вече къкреше, девойката отвори очи.
Тя гледаше с детско любопитство всичко наоколо. Опипа премяната си. Опита се да се надигне, но изпъшка и пак се отпусна върху кожите.
- Къде се намирам? Какво се е случило?- попита тя тихо.
- Нападна те глиган. Добре, че бях наблизо. Жалко, че беше толкова тежък, иначе сега с него щяхме да се гощаваме. Но добре, че той с теб не се гости.- засмя се сърдечно Хрисул.
По-късно те сърбаха с дървени лъжици ароматната яхния и огънят ги спасяваше от студа, тъмнината и лошите мисли. Сякаш животът й на болярка беше сън или някъде беше чувала за него. Теодосия с учудване си мислеше как този ловец не я запита как се казва и откъде е, но я лекува и храни. Но тя не посмя да му открие знатния си произход.
Тя неусетно задряма и сънува огъня. Той сякаш я изпълваше. Теодосия се мяташе в треската. Но тя усещаше нежните и лековити ръце на лечителя, който сменяше кърпите върху челото й. Смътно си спомняше, че я накара пие отвара от върбова кора за треската.
Когато се успокои, Хрисул дълго гледаше лицето й, на което играеха сенките на огъня.
- Ивана, върна ли се, Ивана?- прошепна той.
Девойката отвори очи и го погледна. Огънят от треската бе запалил друг огън. Той беше превързал раната на крака й, а сега тя превързваше раната в душата му. Нощта ги обгърна със звездното си наметало...
На сутринта Хрисул стана рано и отиде да донесе вода от кладенеца. После реши да набере малко горски плодове и живовляк за раната. Когато се върна, видя в земята следи от копита. Ловците бяха навестили колибата и взели със себе си момичето. Но нямаше следи от борба. Той влезе в одаята и съгледа ризата, прилежно сгъната върху раклата, а на нея- синьото мънисто. Беше си отишла, незнайно къде.
...Минаха се две луни. И ето- пак ловджии зашетаха из горите. Но този път те не идваха за лов. Болярката Теодосия ги водеше право при колибата на отшелника.
Двама нейни охранници я бяха изпреварили и държаха привърженика на богомилите вече завързан.
- Пуснете го !- нареди тя.
После се обърна към коленичилия мъж, който изпървом не я позна.
- Стани! Исках да ти благодаря за добрината.- и му подаваше една златица.
- Не искам твоята златица! - глухо отвърна мъжа.
Кафяво златистите очи на болярката се срещнаха с неговите...
- Знам.- отвърна тихо тя.
После обърна коня си и даде знак на свитата си да потеглят обратно.
Тя яздеше бавно и с усилие се сдържаше да не погледне назад....