Здравей, море! Пристигам в тази вечер
за първи път единствено за теб,
но не за да намеря тук утеха
или да те заключа във куплет.
Те – римите – самички се подреждат.
Дали защото вятърът край нас
пак рецитира стихове, но нека
да го оставя и да тръгна аз
по пясъка отдавна недокосван
от моите нестрадали нозе.
Аз нямам право тук да хвърля котва!
Защо дойдох във тази нощ, море?
Нали добре ми беше в мойта стая
пред телевизора и топлите стени?
Какво от туй, че много малко знаех
за неспокойните, солени дни?
Та колко хора от солта не вкусват
и щастието пак е с тях. Защо
на осемнайсет още ми омръзна
спокойният и захарен живот?
Не ми ли вярваш? Знам, че имаш право.
Аз много късно тръгнах по брега.
Но въпреки това следа остана
по пясъка от моята сълза.
Не знам дали сълзата е солена,
но вярвай ми, море, във тази нощ –
за миг на сладко щастие край мене –
със сол посипвам своя цял живот.