автор: krissi

Едва ли някога обичан си так,
с такава чиста , всеотдайна обич.
От тебе никога и нищичко не пожела,
единственно на себе си поставяше окови.

И само в нощите самотно тъжни ,
когато времето за миг дори заспи,
замъничко отключваше и босонога,
политаше към девствени гори.

Тъй шеметно по росната морава,
огрявана от пълнолунна светлина
изливаше във танц, като в забрава,
това, което бе си забранила през деня.

По съмнало, окъпана в лъчите на зората,
със спомен мил за нощтната разтуха,
заплиташе коси във плитка сякаш,
затваряше във клетката мечти...