автор: Rumen_ne

Понякога ми махаш със ръка,
за да обвържеш в стойност
недопреживените минути.
...И аз оставам някакси така
до утре
до утре
до утре.
Понякога ме удряш на шега
и аз забравям,
че това е болка.
Зарадван може би
и може би с тъга
се питам:
-колко?
-колко?
-Колко
ли кошмари трябва да руша,
за да почувствам
спомена у себе си
като проклятие за синева
за настояще
и за да реша,
че ти завинаги
си моята съдба
или греша
или греша
или греша?
Завинаги
е глупаво да се мориш,
да се заричаш
или пък да бъдеш съден.
Единствената прошка
е да спиш,
когато си изпъден.
Защо умората не идва със покой,
а всеки сън
изнудва ме с тъгата ми?
И през отчаяните празници
на еженощния запой
до някаква измъчила се
                     полуутрин.
-Ти знаеш, че ще бъда твой
и утре
и утре
и утре...