автор: ToZero

Във всеки град, дори във всеки квартал има по някой лудичък, някой когото всеки избягва.

Нашият малък китен квартал също си има такъв. Нищо, че повечето хора отричат това и те помежду си си казват: “Абе, остави го тоя, не виждаш ли, че е по-така.”, ако изобщо се осмелят да говорят за него.

Затова пък лудичките много обичат да говорят. Може би защото никой не иска да ги слуша.

Например този от нашия квартал.
Когато види, че някой човечец се е замислил нещо, може би за това как да прехранва семейството си като отново е безработен, или пък ако е много богат какво луксозно возило да си купи, та да изглежда още по-богат, та лудичкият отива при него и с най-прекрасната си усмивка и с най-мил глас извиква в ухото му: “В началото бе Словото! В края ще бъде телевизията!”.

Горкият човечец, стреснат от такова едно откровение, подскача уплашен, започва да се отдръпва заднешком и да се озърта със страх в очите. А лудичкият, отскочил моментално на няколко крачки от човечеца, го гледа с усмивка и чака, а малко по-късно вече си тръгва разочарован – човекът не е отговорил на очакванията, не е издържал изпитанието.

В такъв момент аз си спомням за Малкия принц. Там момчето също изпитваше хората – с най-красивата си усмивка на уста и с рисунката си на боа погълнала слон в ръка. И той очакваше човека, който нямаше да си помисли, че нарисуваното е само една стара шапка.


Веднъж и аз реших да се включа в играта. Попитах лудичкия как е разбрал това, има ли доказателства. Очите му светнаха и той на свой ред ме попита:

- Не си ли чел нашите класици?

Той продължи с една история на културата превърната от Слово в телевизия (визия за телета според неговите думи).

По времето на робството словото все още било на почит. Цялото село се събирало, за да чуе даскала, който от новия вестник чете вестите от света (не като днешните вестници, в които няма вести). Тогава вестниците били трудноразбираеми за простия човек, но това било защото в тях все още имало Слово, което поддържало духа на народа и го подготвяло за неговото Възраждане. Сега вестниците подготвяли народа за неговия упадък. Сега всеки може да говори каквото си иска, но мъдрите вече не искали нито да четат, нито да говорят.

И това било така благодарение на телевизията. Телевизията отучила човека на “информационното общество” от това да получава информация. Рекламите унищожавали волята му, телевизионните игри унищожавали стремежите му, безкрайните сериали унищожавали мисленето и въображението му.
Така собствениците на вестници и телевизии, гонейки по-високи печалби, принизили словото до простолюдието без да се замислят, че така унищожават човечеството.

Може би, ако лудичкият бе живял по друго време и на друго място, той щеше да е шамана на някое племе. Щеше да е водача на душите на хората и пазителят на митологията на племето. А сега…

------

Хуоттарие бе най-добрият шаман в племето. Името му на езика на самоедите означаваше гмуркач. Той наистина беше добър гмуркач – успяваше да се гмурне надълбоко, чак там където Болестта се опитваше да отмъкне душите на хората. Не само се гмуркаше той, но успяваше и да победи Болестта и да върне обратно душите на хората. Затова хората го почитаха, а злите духове, дори и дяволът се бояха от него.

Хуоттарие беше вече на преклонна възраст, а още нямаше ученик, който да обучи и на когото да предаде тайните си, макар че желаещите да му станат ученици бяха много. На всички той казваше:

- За да се учите при мен трябва в продължение на седем дни да гледате само с едното око, а другото да държите затворено. През нощта може да затворите това око, за да си почива, но трябва да отворите другото око, което през деня си е почивало. То ще бъде нощното ви око и с него ще виждате ясно сънищата и нощните духове скрити за другите.

Никой не издържа изпитанието на шамана и той така и не се сдоби с ученик.

Когато Хуоттарие вече едва се движеше, при него се събраха шаманите от съседните племена. Бяха разтревожени. За първи път едно племе щеше да остане без шаман обучен от предшественика си. Те помолиха Хуоттарие да приеме някой техен ученик за негов наследник.

Хуоттарие им каза:

- Дяволът говори чрез вашите уста. Той си мисли, че аз съм слаб и ще може да ме победи, но аз не съм. Дори и след смъртта си аз ще се боря с него и ще помагам на племето си, докато се роди достоен шаман, който да ме замести.

- Това което исках от моя ученик е да може да се бори с дявола. Затова го карах да издържи на изкушенията му с едно отворено око. Дяволът през цялото време бе при него без той да разбере това. Той дърпаше клепача му и се опитваше да отвори затвореното му око и да направи от ученика ми обикновен човек. Той дърпаше клепача и се опитваше да затвори отвореното му око и да направи от ученика ми спящ човек. Само този който би издържал на дявола, можеше да стане мой ученик.

След няколко дни Хуоттарие напусна земния си живот без да остави след себе си достоен шаман който да продължи делото му.

-------

Не съм съвсем сигурен, но ми се струва, че Хуоттарие се е върнал. Дошъл е в лицето на лудичкия да търси отново своя ученик. А дали вече не го е намерил?

Откакто започнах да говоря с лудичкия, хората от квартала започнаха да ме гледат странно. Аз пък ги гледам с едно око.


Тодор Захаринов