автор: KBoianov

Фалшификаторът беше хванат. Стражарите бяха изумени, че това е старец на преклонна възраст. Малкото червено куфарче с олющена боя беше с резбарските му инструменти.
Стражарите го въведоха в килията, като хвърлиха багажа му на нара. Затворникът се засуети и започна да вади и прережда багажа си, сякаш така щеше да намери някакъв изход от положението. Когато го оставиха, той за пореден път бръкна в куфарчето и оттам изпадна една шкурка. Старецът я взе в мазолестите си ръце и почувства дълбоко разкаяние:
- Господи! Господи-и-и! Прости ми греховете!- извика той към тавана под кискането на затворниците от другите килии.
Нямаше съмнение- беше в затвора.
За пореден път той се върна към момента, когато онова момче влезе неочаквано в работилницата. То видя дървените щампи и купищата фалшиви пари. Не трябваше да ги вижда. Старецът огледа с омерзение ръцете си. Грозен белег от изгаряне имаше на опакото на лявата му ръка. Но най-грозното беше, че същите тези ръце, които бяха резбовали чудни пейзажи, бяха посегнали на детето.
Резбарят помоли от управата да му дадат една дъсчица, която да дълбае. Същите сметнаха това за безобидно занимание ,в сравнение с тежкото му провинение и убийството на момчето.
Разрешиха му само малкото резбарско длето, понеже с него явно нямаше да се нарани.
- Господ ще ми прости! Господ ще ми прости!- бърбореше белобрадият старец и дълбаеше дървото. Сълзи се стичаха по бузите му. Всички го мислеха за полудял, че си говори сам. Той едва докосваше оскъдната дажба от черен хляб и супа.
Резбарят се бореше с времето. Малко време му оставаше да живее, а делото, с което се беше заел не беше лесно. Никой не разбра как успя.
От резбованата дъска го гледаха очите на момчето. Те го горяха докато работеше денем и нощем- сини, невинни и добри.
Занданът имаше солиден покрив, подкрепен отвън с дебели, грубо одялани талпи. На тях окачваха въжетата за бесене.
Изведоха го в същата дрезгава утрин, когато завърши картината.
Когато въжето се вряза в гърлото му, пред очите му затанцуваха червени кръгове. Последната искрица мисъл, която трептеше в отлитащото му съзнание беше: „Ще ми прости ли Бог? Ще ми прости ли?"
Когато отвориха килията, за да вземат вещите му, на нара беше поставена иконата на Исус. Усмихваха ли се очите му?