автор: oberonus

(Vampire’s e-mails)

Здравейте, Бенедикт!
Много ми е любопитен Вашият интерес от вампири! Да не би толкова да сте зажаднели за моето сладостно тяло?
Представям си как сте впили зъби в моята нежна разлистена плът и горещата ми кръв облива устните Ви на побеснели вълни, каращи доскорошната им студена господарка да трепери от яд за насладата, която Ви даряват против волята й. Всъщност това е феномен, който хората не могат да възприемат в положителен смисъл. Аз мисля, че във всички хора има по нещо вампирско.
Красиви дни желае
Беатриче!

Здравейте, Беатрис!
Моето желание да разчупя Вашето нежно като китайски порцелан тяло и подобно купа, пълна със зрели вишни, да не оставя нито едно парченце от него, е водено само от чувството ми за дълг, което имам като кавалер, да не оставя единственото достойно свидетелство, че човек е венец на творението, да се превърне в богата трапеза за червеите. Мога да Ви уверя, че те биха си доставили незабравимо пиршество от тялото Ви. Всъщност темата за вампирите е много благодатна за творчество. Въпросът за вампирите е въпрос за културата. Забележителен е фактът, че художествените произведения за тях са създадени в страните от Западна Европа, където този феномен въобще не е съществувал. Свидетелствата за недокоснати от тлен отдавна заровени в земята тела са регистрирани в периферията на Стария континент, в поробената Източна Европа. Истинският дебат за вампирите обаче се случва в Англия и Франция, и то като висок културен проект. Лекарите са съзирали голямо предизвикателство пред образования, цивилизован свят да обясни този тайнствен за варварските европейски покрайнини феномен. За мен обаче културното предизвикателство е друго. Бих искал да разгледам вампира като императив за високи творчески изяви на човека. Всъщност вампирите са изградени от множество културни концепти – идеята за възкресението, идеята за кръвта като носеща живот скъпоценност (причастието с тялото и кръвта Христови), идеята за задължителния аристократизъм на вампирите. Мисля, че би се получила хубава книга.
Нека слънце блести в сърцето ти, прекрасна роза!
Бенедикт.
1381г.

Здравейте, Бенедикт!
Ще ви призная, че Вашите писма най-искрено ме забавляват като си представя как си мислите, че всяка Ваша дума се впива надълбоко в плътта ми, прониква във вените ми, влива се във всичките ми артерии и се разгаря като разтопено злато в кръвта ми. Тялото ми се сгорещява и достигнало точката на кипене, започва да цъфти и вехне като свещ. За мое най-голямо нещастие обаче, ще трябва да Ви осведомя, че ако Вашите думи бяха отрова, тя щеше да се продава като най-сладостен елексир на девиците, ако Вашите думи бяха змия – всичко хора щяхме да бъдем светли и прекрасно както Адам в първите дни на Рая, ако бяха меч – хората нямаше да играят на карти, а на войници, както в детството си. Исках да споделя една мисъл за вампирите с Вас. Вампирите живеят само през нощта. Те никога повече няма да видят слънцето, защото светлината им би ги унищожила и би превърнала прекрасните им тела в купчина сухи кости. Но въпреки това те безумно обичат живота, те обичат да живеят, Бенедикт, обичат да съществуват като човешко тяло!
Красиви дни желае
Беатриче!

Здравейте, Бенедикт!
За Ваше удоволствие ще Ви призная, че пиша нощем, отхвърлена от леглото на Морфей като повехнала роза. Облеклото, с което ме остави обаче би устроило обилно угощение за Вашите зажаднели за мен очи. Всяко мое дихание, смъртта и рождението на всяка една клетка от моята студена кожа се повтарят в хиляди отпечатъци от коприната, разляла се като пяна по моето желано като шоколад топло тяло. Исках да Ви пиша още нещо за вампирите, за тяхната любов. Един истински вампир не търси в своята възлюбена удоволствието, което би си доставил по хиляди начини от нейното развълнувано тяло. Не, един истински вампир търси в любовта, знаете ли какво Бенедикт, живот! Неговата лейди е източник на живот, животворен източник, кладенец, от който блика жива вода, Бенедикт.
Красиви дни желае
Беатриче!

Здравейте, Беатрис!
За съжаление ще започна писмото си до Вас с думи, които много ще Ви огорчат и още дълги нощи няма да Ви дадат да затворите прекрасните си очи. Дори и художникът, получил признанието на най-големия подражател на природата, да изобрази Вашето изпълнено с безкрайна сладост тяло в момент, когато сте предали девическата грижа на невнимателните пръсти на Морфей, мога да Ви уверя, че бих могъл да гледам тази картина цяла вечност без да предизвика въздействието, което бледнеете да породите в мен. Беатрис, искаш ли двамата да напишем една вампирска история (a vampire story)? Ти ще създаваш мъжкия персонаж, а аз – женския. Мисля, че ще излезе нещо много хубаво. And my Lady will be a fair, kind and true, като сонет. Ръцете й ще бъдат нежни като лилия и цялата ще бъде толкова хубава, че всички поети ще почувстват горчивината на първородния грях, лишил ги от възможността достойно да изобразят these sweet beauty’s best,/ Of hand, of foot, of lip, of eye, of brow.
And my Lady will be rich, wise, virtuous, fair, mild, noble, of good discourse and excellent musician.
Нека очите ти сияят като слънце, прекрасна роза!
Бенедикт.
1553г.

Здравейте, Бенедикт!
And my Lord will be a strong, and brave, and valour, so loyal, so noble and wise and will be good to his Lady! Мога да Ви кажа, че успяхте да ме изненадате много приятно. Наистина не съм очаквала от Вас да ми предложите нещо толкова хубаво. Бях си помислила, че сте безнадежден случай. Все пак, ако тайно се надявате да ме прелъстите по този начин, считам за свой дълг да Ви посъветвам да се преборите с тази мъчителна страст към моето тяло и подобно на огън, покрит под крин, да потушите пожара, в който искате да ме изгорите и да ме превърнете в свещен прах, който да разбъркате в кафето си. Съгласна съм да създавам мъжкия образ, само, че позволете ми поне аз да дам името на героинята. Искам тя да се казва Византина (Vizantina). Нещо като Руслан и Людмила на Пушкин, само че не съвсем. А пък мъжкият персонаж, ако искаш, може да се казва Константин. Той ще вълнува женските сърца като вятър.
Красиви дни желае,
Беатриче!


Здравейте, Беатрис!
И ето, сурна се стадото свини низ стръмнината
в морето и се издави във водата.
(Мат.8:32)

Вятърът пръскаше косите й, изпълваше гърдите й и целуваше кожата й като прекрасна роза. Всяко движение на тялото влудяваше кръвта й. Хиляди мръсни тела копнееха да унищожат нейното, което беше като цвете, прекрасно като сонет. Безумието да пролеят кръвта й, да разкъсат плътта й, да отровят гръдта й ги пращаше срещу въоръжения вампир като стадо свини. Първите тела, които тя приготви за вечерята на два стари лешояда, обичащи да си приказват в тъмната нощ, застанали на някои клон, бяха няколко мъже, които имаха навика да заемат първите места в театъра, за да виждат по-добре облетите в прожекторна светлина тела на балерините. Те изгаряха от удоволствие как само след час ще съблекат със своите лепкави от карти ръце Жулиета, Клеопатра, Есмералда… Безумна наслада й доставяше да защитава своето прекрасно тяло, създадено да бъде венец на творението. Движенията, които можеше да прави с него я влудяваха до умопомрачение. Умираше да чувства уникалния живот на всяка една клетка от него, да усеща страшното вълнение на сърцето си, преизпълнено от желание да съхрани достойнството на своята нежна господарка, създадена цялата да обича. Минутите, за които жадуваше като сърна за водни потоци и в които беше длъжна да защитава с душата си разцъфтялото като красива роза тяло от стотици побеснели ръце, които загубили надежда да докоснат меката му кожа, даваха живота си само и само да успеят да го разсекат, да го взривят, да го разкъсат, и да наситят жадната стомана с крехката й плът, я изпълваха цялата с живот, истински, истински живот. Отнякъде долетя музика. Някой свиреше много тихо на цигулка и успокояваше влудените й нерви от кръвта, която се проливаше наоколо. Но ето появи се някакво старче. Беше цялото сгърчено, единият му крак беше изсъхнал, което го караше да пълзи по корем като дрипа. Миришеше ужасно, сякаш хиляди дяволи си бяха устроили пиршество в сърцето му. Такива същества често могат да се срещнат в литературата. Те стоят по кръчмите като петна по оплютата от мухи маса и са готови за чаша алкохол да продадат всичко на света. Може би приличат на Омировия Ир, или господин Тенардие от Клетниците. Те са тъпкани, ритани, влачени за брадите от всички, лицата им са грозни, криви и пропити с пъпки, но има случаи, когато за нищо на света няма да се откажат от възможността да извършат нечувано злодейство, готови с цената на най-големи унижения да се сдобият с възможността те да извършат първородния грях, да откъснат най-сочната ябълка и да забият петте си останали зъби в сочния плод и те да дадат предателска целувка на Този, Който, уви, и ние често предаваме дори за по-малко от тридесет сребърника. Страшно се вбеси Византина като видя този почти изгнил череп, дръзнал да заяви правото си и той като всяко противно създание дори не само да прониже или докосне нейното красиво тяло, но да го овладее, да му стане господар, да се наслади на топлината му, да помирише аромата му, да изпие нектара му. Никога обаче в световната литература гневът не е носил нищо добро за героите. Византина знаеше това, но толкова се беше вбесила на това нагло същество, че със страшен яд на полудяла харпия заби меча си с две ръце в него. Знаеше, че не трябваше да прави това, знаеше, че по този начин се излагаше на сигурна смърт, но сърцето й се пръскаше от яд. Цигулката почти не се чуваше. Мечът й се заби дълбоко в тялото му и заседнал някъде между кривите му ребра. А трябваше лека като вятър, дори без да го удостои с поглед, да премине покрай него, а мечът й, по-нежен от полъх, да се плъзне по артериите му. По този начин щеше лесно да избегне тежката пика, която се стоварваше над нежното й тяло. Тя веднага съобрази, че ако се опита да направи дори и най-малко усилие да извади оръжието си, студеното желязо щеше да я разкъса като гореща вълна, разбиваща се в остра скала. Бързо се преметна назад… Хладен вятър премина по кожата й като крило на смърт. Сърцето й изтръпна. Грамадно чудовище замахваше с огромна граблива пика срещу нея. Тя отстъпваше назад, но цялата трепереше като лист, краката й премаляха и всеки миг щяха да я оставят. А и не можеше да отстъпва кой знае колко, защото обезкуражената тълпа изведнъж се окопити и започна да препречва пътя й. Чудовището с пиката приличаше на едър мъж с гъста ръждива брада, цялата пропита с бира. По запотената му плът бяха полепнали трупове на мушици, убити от любов си към винените изпарения, които се носеха като развален оцет от цялото му тяло. Като я видя обезоръжена и беззащитна мъжът имаше възможност да допусне най-голямата грешка в живота си – да захвърли пиката си и да се отдаде на изкушението да изпие до капка сладостния прашец, сбран по устните на момичето. Нищо такова обаче не се случи. Той искаше да я унищожи, искаше да я унищожава. Вече гореше от наслада как студената стомана ще потъне дълбоко в нейното нежно като коприна красиво тяло, как непоправимо ще унищожи неговото прекрасно единство, неговото безумно желание да диша, да се движи, да живее. Вече чуваше нейното предсмъртно стенание и виждаше как кръвта й къпеше тежкото желязо като проливен дъжд. Византина побесня. Кръвта й кипна. Като безумна се хвърли на шията на мъжа и заби острите си зъби в дебелата кожа под сочната артерия. Човекът побеля. Като мръсна река, като стадо свине кръвта му се сурна в огладнялото тяло.
Нека радостта сияе в очите ти, прекрасна роза!
Бенедикт.
1787г.


Здравей, Бенедикт!
Vio. We men may say more, swear more; but indeed
Our shows are more than will, for still we prove
Much in our vows, but little in our love.
(Twelfth night, Shakespeare)

Той излезе от театъра замаян, очарован, влюбен. Прекрасната игра на момичето беше преобразила цялото му същество и беше вложила в сърцето му пламъка на изкушението. Започна изключително тежка борба със себе си. Той я обичаше, но ако я обичаше истински, трябваше да се раздели с живота си. С живота си, който беше получил тъй скоро отново като безумно скъп подарък. Трябваше да избира между живота и смъртта, или между живота и любовта. Господи, какъв сладък избор! Да отдадеш живота си заради своята възлюбена, която обичаш безумно, точно както е казал св. Иоан …Любовта познахме по това, че Той положи за нас душата Си: и ние сме длъжни да полагаме душите си за братята. (ІИоан.3:16) Тя беше венец на творението, прекрасно създание, възлюбена на Бога. Но за да се обича такова прекрасно момиче, на което ангелите с такова удоволствие принасят молитвите му към Твореца, защото бяха чисти като сълза, като роса, капнала в цвета на роза, трябва да си светец. А той, как можеше да бъде светец в това ново тяло? Нали, за да живее трябва да убие, трябва да отнеме чужд живот, трябваше му кръв. Вярно, вярно, че имаше много грешници по земята, но престъплението си е престъпление. Не, не можеш да си светец в това тяло, а значи не можеш да обичаш. Но можеш, но можеш да умреш, заради любовта, а колко малко хора могат да си позволят това. Сякаш това беше най-големият подарък, още в първата минута на своя нов живот той се влюби и още същата нощ щеше да го отдаде заради най-голямата ценност в него – любовта! Така разсъждаваше Константин, но още никога не беше изпитал глад! Изведнъж се стресна. Беше я проследил без сам да съзнава това. Стомахът му простърга. В миг почувства страшен глад. Съзнанието му се помрачи. Изведнъж в него не остана нито една мисъл, която хората наричат светлината на човека. Три тихи удара отекнаха на вратата й…
Красива нощ желае,
Беатриче!


Здравей, Беатрис!
Станах да отворя на моя възлюбен;
от ръцете ми капеше смирна, от пръстите
ми капеше благоуханна смирна върху
дръжката на ключалката.
(ПП.5:5)

Той ще дойде като вятър и ще се заиграе с косите ми, ще види колко съм хубава, ще види колко сладостно ухае кожата ми, ще усети колко горещо целуват устните му и ще разбере колко много го обича сърцето ми. Цялото ми същество ще засияе от щастие като видя прекрасните му очи, като чуя прекрасния му глас, който ще каже: гълъбице моя, покажи ми лицето си, дай ми да чуя гласа ти, защото гласът ти е сладък, а лицето ти приятно. За това ще се приготвя, ще украся свещника, ще сложа благоуханни индийски свещи, ще запаля тамян (fancy) и ще започна да се приготвям. Сърцето й биеше като полудяло. Дори преди час, когато красивият й живот можеше да отлети завинаги от нейното топло тяло, разсечено от студената тежка пика, не изпитваше такова вълнение, такова безумие, такова бясно море. Ще умия нозете си, ще вчеша косите си, ще намажа кожата си със смирна, за да бъда желана за моя възлюбен като градина. Представяше си, че лежеше на пясъка, а вълните обсипваха с целувки горещото й тяло, изпълнено с бясно желание за живот. И сякаш звездите не бяха на небето, а светеха в косите й като скъпоценни камъни. Ще облека най-нежната си рокля и ще заприличам на красива роза, а моят възлюбен ще ми каже: Каквото е крин между тръне, това е моята възлюбена между момите. А пък аз ще му кажа: Каквото е ябълка между горски дървета, това е моят възлюбен между момците. Под сянката й обичам да седя, и плодовете й са сладки за гърлото ми. Улисана в такива мисли тя седна на леглото и започна да чисти кръвта от оръжието си. Изведнъж три тихи удара отекнаха на вратата й…
Нека радостта сияе в сърцето ти, красива роза!
Бенедикт.


Здравей, Бенедикт!
А който пие от водата, която Аз ще му дам, той
вовеки няма да ожаднее; но водата, която му дам, ще
стане в него извор с вода, която тече в живот вечен.
(Иоан.4:14)

Влезе бледен като платно. Виеше му се свят, устните му машинално шепнеха молитва и сам не подозираше как целият този вид влудяваше сърцето на неговата възлюбена. Тя не се сдържа, сграбчи го импулсивно, погледна го със сияещи от радост очи и полека го целуна. После бавно отлепи устните си от неговите, остави го и полека се отдалечи към прозореца. Точно на етажа под тях живееше момиче, хористка. Беше болна и утре щеше да умре. Тя знаеше това, но съвсем не мислеше за смъртта. Утре имаше концерт, може би най-важният в живота й. Щеше да бъде солистка. Щеше да пее, щеше да даде цялото си сърце. Чу се пияно. Целувката й гореше на устните му. Сърцето му трепереше. Тресеше се цялото му същество. Тя беше с гръб. И изведнъж лунна светлина проникна през прозореца. Тя се обърна… Всичко в стаята се преобрази в миг. Беше облечена цялата в светлина, самата тя беше светлина. Радост бликаше от очите й, от челото й, от устните й, от прекрасните й къдри! Той бавно започна да се приближава към нея, без да мисли, без да се владее… Пияното трепереше в пръстите й, звуците я изпълваха със сила, само още няколко часа, само още няколко стотин минути, до концерта, до последната й песен…
– Константин, Константин, обичате ли ме? – попита неговата възлюбена. Той потърси ръката й. Тя пое неговата и я стисна здраво в дланта си.
– Обичате ли ме, Константин? – съвсем тихо попита отново тя. Изведнъж се уплаши, че няма да й отговори. Цялата си хубава, моя мила, и петно няма на тебе! – шепнеше той, но устните му оставаха безмълвни. Тя сведе очи, едва дишаше, ръката й започна да се изплъзва от неговата. Все пак събра сили, повдигна глава и отново го попита:
– Обичате ли ме, Константин? – като не получи отговор тя обгърна тялото му и бавно се свлече в нозете му. Почти не дишаше. Чуваше се единствено пияното. Византина се молеше. Изведнъж той се сепна като поразен. Боже, какво щях да сторя с нея! Любовта е силна, любовта трябва, трябва да живее, любовта трябва да живее! Той я погледна, с безкрайно мощно усилие на волята си овладя тялото си да не трепери, хвана я за ръката и я изправи. Тя го погледна. Сърцето и се изпълни с надежда, с радост, с щастие. После отново наведе глава и нежно се остави да я целуне.

***
Положи ме като печат на сърцето си, като
Пръстен на ръката си, защото любовта
е силна като смърт; ревността люта като
преизподня; стрелите й са стрели огнени;
тя е пламък много силен. Големи води не
Могат угаси любовта, и реки не ще я залеят.
(ПП.8:6,7)

Хористите заеха местата си. Малката солистка беше готова да отдаде цялото си същество в този концерт. Тя обаче беше удивително спокойна, сякаш не беше прекарала цялата нощ в молитва, сякаш не беше свирила цяла нощ на пияното, сякаш нямаше да умре след няколко минути. И ето, те влязоха, държейки се здраво за ръце, сякаш страхувайки се да не се изгубят един друг. Тя носеше голям букет от рози, а той вече възвръщаше силите си. Вече не беше така блед. Кръвта й течеше във вените му като спокойна и вярна река, а неговата шепнеше молитви в нейното любящо сърце. Те заеха местата си. Диригентът подаде тон и тържествената евхаристийна служба започна. Имаше страхотен глас, строен, силен, верен. Пееше от цялото си сърце, цялата се беше превърнала в музика, в ангел, в прекрасна фея. Очите й се бяха напълнили със сълзи, които светеха като перли в зениците й. Той стоеше отдясно, а тя от ляво на нея. И тя имаше чувството, че се намира във великолепна концертна зала, под светлините на хиляди прожектори, а всички бяха притаили дъх, очаквайки нейното изпълнение. Цялата, цялата беше благодарствена песен. Как й се искаше обаче песента да не свършва, как й се искаше да пее, да пее цял живот като херувим. Всеки един тон пълнеше сърцето й със сълзи, а всяка една от тях беше благодарение, че я има, че е нейна, на нейното сърце, в нейното сърце, в нейното същество, посветено на света. И изведнъж тя пожела да бъде негова, да отдаде цялото си прекрасно същество, сътворено от Бога като прекрасно дихание, в неговите ръце. Тя пожела да изгуби своя живот, да се откаже от безусловното право на него и да заживее единствено с живота на своя възлюбен. Пожела да съществува дотогава, докато и той съществуваше, и дори не докато и той съществуваше, но докато я обичаше и й позволяваше да съществува в него. Случи се нещо страшно! Изведнъж той стана отговорен за съдбата на едно безкрайно възлюбено от Бога същество, сътворено като венец на творението, едно същество, към което Бог проявяваше такава ревност, че подобно на скъперник евреин щеше да изиска непосилен за душата на всяко едно човешко същество откуп, ако бъде оскърбено и с най-малката дума. Въпросът за живота, който му бе отново подарен само преди няколко часа, изведнъж придоби изключително голямо значение. Той стана отговорен за целия свят, сътворен в него като твърде добър, стана отговорен за светостта на Иерусалим, обещан слизащ от небето, стъкмен като невеста, пременена за своя мъж. Животът му придоби изключително религиозен смисъл. Той трябваше да живее, да живее за Бога, за да бъде тя, за да я има, за да съществува, за да бъде венец на творението тази, която го имаше и която го обичаше, и която беше най-красивата възлюбена на земята, защото беше възлюбената на нейния Лорд, който беше най-достойният възлюбен на света, защото имаше щастието да обича най-обичания от Бога ангел, своята нежна Лейди. За първи път се случваше такова страшно събитие – две човешки същества, които безумно обичаха живота, размениха своите безсмъртни души за любов, тъй като повярваха, че в любовта ще намерят живот вечен. А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа; (Иоан17:3) да бъдат свети, както е свят едничкият техен Бог, да бъдат светилници в света. Той стисна здраво ръката й. Вече бяха готови да живеят… да живеят вечно. Службата привърши, солистката направи две крачки и капна като сълза пред тях.
Завеса.
Владимир Воронски