автор: jandra

“От Батак съм, чичо
помниш ли Батак...”

Иван Вазов

...

Не помня много детството си
нито онази циганка, тя отдавна се изсели в блок
на втория етаж
която поздравявах рехаво в разходките до супера
един ден престанах да я забелязвам...
нито прегазеното куче,
прежалено навярно вече от стопаните си...
което още тупаше с опашка
а аз не можех да помръдна
после го захвърлиха сред куп зелени джанки
в бяло и червено като остаряла мартеница....
Същите дървета, до които виетнамци натискаха деца
и питаха дали е хубаво.
Да съм дете нима е хубаво...
Да, спомних си, че нищо не беше толкова красиво
както киселите джанки
увиснали по клоните
вкусът на някакъв измъчен спомен
целувка на момче което искаше да се оженим
когато някога порасна
и как напразно се опитвах да си спомня името му
може да е брат на някоя забравена приятелка
каква ирония, че най-красивия ми спомен е увит в станиол...
А ценната колекция от камъни дори не исках да запазя...
Майка ми седеше с увиснали на плещите коси
и с рокля във виненочервено, изхвърлена отдавна
изхабена рокля, най-красивата, която някога ще имам
или някога ще разберат...
наистина ли съм успяла да нарисувам усмивката й
някога ми каза татко че съм излъгала децата
че имам кон във къщи на балкона....
Не, не съм излъгала, а вярвах, че всичко, което си представям е истинско...
И даже един ден написах тема в стихове
но тя изчезна безследно
после усетих че съм стигнала до края на романа си
не може да има край
а после изгорих всичко заедно със снимката на мъж
и бягах много време от себе си...
да, помня че не обичах червено
и не носех пионерката си връзка...
децата сочеха със пръст в лицето ми “зубрачка”
а аз запомних целия учебник без да искам
и щях да изгоря учебника
но книгите и без това горяха
кладите тогава бяха силни...
А днес какво да изгоря, изплува някаква ръка от тъмнината
и аз я улових
научих се да стискам силно за да не ми избягат сенките....
...

“Малко е студено, зима иде вече
ти не знаеш, чичо, но аз съм от Батак”

Иван Вазов